“В начало бе Словото; и Словото беше у Бог; и Словото бе Бог.”, така започва Светото Евангелие от Йоан.
Първата лекция на ръководителя на пловдивската Катедра по пропедевтика на вътрешните болести – достолепния проф. Антон Митов беше за анамнезата. Неговата огнена заръка беше: “Разпитвайте болния, разпитвайте, до най-малките подробности. Който добре разпитва и преглежда, добре диагностицира. Първият инструмент на лекаря е Словото; вторият – ръката му.” Днес колегите разчитат за диагноза много повече на образната диагностика и клиничната лаборатория; но методите на пропедевтиката са базови, свети и вечни. В основата им е общуването с болния чрез магията на човешката реч.
Словото е нужно не само за правилното диагностициране, но и за успешното провеждане на лечението. Недопустимо е само подхвърляне на рецептата към пациента, без дори да му обясняваме как трябва да я изпълни.
Позовавайки се на нашите преподаватели от Пловдив, както и на трудовете на проф. Чилов, бихме могли да направим съответните изводи за практиката.
Болният обича да го “пипнеш”, т. е. да го прегледаш щателно, и да му приказваш. И когато му говориш, не го гледай в ръцете – лекар гладен не е умрял! – а в очите: това подсилва ефекта на думите ти, печелиш му доверието; без него диагноза трудно се поставя и лечението не се осъществява добре.
Общо взето, в Западна Европа има две направления на отношение на лекаря към пациента; условно казано – немско и френско: съответно – не доближавай пациента близо до себе си; дръж го на разстояние, защото го превъзхождаш; да не му обясняваш нищо за болестта и лечението ѝ – а да се държиш с него студено, надменно, недостъпно и сурово; да изискваш безпрекословно, без право на никакви въпроси и възражения, да изпълнява всяко твое предписание и нареждане, защото болницата е военен полигон, а ти си велик и недостижим, обергрупенфюрерът; така респектът към лекаря щял да действа на болния терапевтично; и, обратно, при френския модел – пациентът да се приема като близък приятел и съюзник в битката с болестта, с него да се общува и обсъжда болестта и лечението топло, сърдечно, искрено и равноправно. Руската школа на отношението лекар към пациент е също както френската.
Това бе стилът и на пловдивските ни учители, които успешно ни го внушиха – знаменитите професори-интернисти Антон Митов, Петър Миронов, Константин Цонев и всеобятния Богоя Юруков, блестящите хирурзи Юрий Тошев, Иван Зънзов и Пею Мишев: усмихнати, насърчаващи, успокояващи. Така работеха софийските интернисти акад. Чудомир Начев и проф. Михаил Протич, опериращият до 93-тата си годишнина онкохирург проф. Станко Киров.
Да си припомним завета на големия Чилов: “Грижи се за болния тъй както за майка си и баща си.”
Простичките правила на нашите учители бяха: винаги учтиво поздравявай пациента; без да е необходимо чак да се ръкувате (защото може и да ти предаде евентуална зараза; но и не отклонявай подадената десница; това ще се изтълкува като недопустима погнуса). Разговаряй с него непринудено; много важно е той да забележи твоя искрен интерес към болестта и личността му, съчетан със съчувствие и състрадание (емпатия) към състоянието му; да остане с впечатление, че ти си учил медицина само за него; изключително важно е да му притъпиш болката – физическа или душевна; да я облекчиш и с думи, защото болният е с променена психика в насока депресия и отчаяние, а това е стрес, те влияят зле на лечебния процес; да дадеш кураж на човека в скорошното успешно оздравяване. И когато му говориш – да го гледаш право в очите, а не в ръцете! “Лекар гладен не е умрял”, е израз на баща ми. Колцина от нас употребяват насърчителните думи “Ще се найде ляк!” на Чилов – неговото неизменно верую, спокойно и уверено отправено към всеки пациент? Когато му предписваш рецепта, най-подробно му обясни как да я изпълни и непременно – да се осведомиш дали има средства да я закупи от аптеката. Разбира се – да му дадеш указания и за режима, диетата и пр.
Още нещо, което почти всички колеги в болниците пропускат, защото го смятат за маловажно или просто не се сещат за него: как се чувства пациентът в леглото – удобно ли му е, духа ли му от прозореца, дюшекът му прогнил ли е, чаршафът – изпран ли е; има ли запек (понякога – изключително сериозен проблем при хора с ритъмни нарушения, хипертония, стенокардия и мозъчно-съдова болест, защото напънът при дефекация може да се окаже фатален, да предизвика “сърдечен арест”, тромбемболия, инфаркт или инсулт!). Така се печели Доверието на болния към лекаря – а то е изключително важен фактор за диагностично-лечебния процес!
Няма да забравя случка от практиката ми на току-що започнал млад лекар. На тръгване от работа селски дядо от моята стая ми се оплака, че хлябът му недостигал. Високомерно избухнах: “Какво ме интересува твоят хляб, и с това ли ще ме занимавате, и за това ли да мисля? Имате си сестра, искай си го от нея.” Вкъщи възмутено споделих дрязгата с баща си. Старият лекар ме шамароса с думите си: Как може така, още утре да му се извиниш! Каква сестра ще намесваш? Ти си му лекарят, значи – ти си му Богът, ти трябва да знаеш всичко за него и да се грижиш не само за лекарствата и развитието на болестта му, а и да няма дискомфорт, за да оздравее по-бързо. Пациентът ти е като твое собствено дете, независимо от възрастта му.”
Както винаги, беше прав. Болният човек е с променена психика. Той се мисли за центъра на света; смята, че всичко се върти около здравния му проблем и е много чувствителен към всеки детайл от него. Огромна грешка е лекарятда не изслушва пациента си, още по-малко – да влиза в пререкание с него, камо ли – да го навиква, да го хока или да му се кара (това е недопустимо!!). Подобно поведение на Запад се санкционира с чувствително орязване на заплатата…
Това е холистичната – цялостната, личностната! – медицина, вече въведена в Медицинския университет – Пловдив; останалото е занаятчийство, не професионализъм.
Но тя трябва да започне с превенция (предпазване от болести). Определението на СЗО за здраве е: пълно благополучие във физическо, психично и социално отношение. Прим. ако се чувстваш добре, но нямаш жилище или работа, тогава не си здрав.
Всичко трябва да започне от профилактиката – чрез задължително въвеждане на здравна промоция (просвета) още в ранна детска възраст: малчуганите да бъдат запознати с вредностите от тютюнопушенето, алкохола, наркотиците, затлъстяването; да имат стабилна психика – да не са агресивни и да нямат склонност към самоубийство (автоагресия). Нека да познават и най-важните дати и личности от нашата история, както и, вкратце, от трите основни световни религии (християнство, ислям, будизъм). В съвкупност наричаме подобно обучение Здравно-духовна култура; в противовес на опорочаващото джендър-обучение, което изисква от нас ЕС; то е в пряк разрез с исконните ни християнски и общонационални ценности и традиции – Вяра, Семейство, Отечество; издали сме и стегнато учебно помагало по темите – “Мила Родино”. За съжаление, здравната просвета напълно е пренебрегната от министерствата на здравеопазването и на образованието; вече няма и училищни лекари, но общопрактикуващите биха могли да отделят минутка-две за здравни съвети към малките си пациенти.
В този тежък период на демографски и духовен срив, лекарят е призван да бъде стълб-стожер на моралните устои на обществото и фанатично да брани децата, всяко от които трябва да ни е мило и свидно, за да не загубим нито едно!
И още нещо, много важно за лекаря: да не изтърве и недомлъвка за лоша диагноза или прогноза; това може да обезкуражи и най-смелия човек. Пациентът е страшно чувствителен към всяка изпусната дума или жест, особено – онкоболните; познати са безброй случаи на ятрогения дори и само при отчаяна гримаса на лекаря. Словото може както да лекува, така и да убива, да предизвика тежък стрес, нелечима депресия, суицидални намерения и действия! То внушава и манипулира в добра или лоша насока, зависи как и в какъв момент ще бъде употребено; не го произвеждат фармацевтичните фирми, а само Душата на Лекаря. Американските учени са доказали, че когато пациентът сляпо вярва на своя доктор, ефектът на предписаните от него медикаменти се повишава чувствително, понякога до невероятните 70%! И обратното: недоверието, скептицизмът го намаляват; известни са множество случаи, когато пациентът просто не изпълнява предписаната му рецепта, само защото се е усъмнил в квалификацията и добронамереността на медика, който му я е дал. А колко пъти той, ако е претрупан с работа, просто подхвърля надрасканото листче, без да произнесе и думичка, разчитайки на аптекарката да свърши неговото елементарно задължение. А то е неразривно свързано с лечебния процес и успешния му завършек.
Отново ще подчертаем, защото е особено важно: окуражаването, произнесено с убедителен тон и открит поглед, предизвиква неподозиран прилив на морална сила и устойчивост: вълшебният плацебо-ефект на убедителното Лекарско Слово. То е вярно оръжие, макар че не е включено в арсенала на рецептурния справочник; никога не засича и винаги оказва благотворно въздействие над Пациента, който е Светая светих за добрия Лекар. Нали заради него е приел да се посвети на най-великата професия на света? Използвайте го колкото може по-често!
Преобладаващият брой жалби в Етичните комисии на Регионалните лекарски колегии идват от пациенти, оплакващи се от грубо и непристойно отношение, ругатни и навикване на лекари към тях. Неслучайно в Западна Европа и САЩ тяхното поведение спрямо болния е основен критерий при определяне на възнагражденията им, а нерядко става причина и за санкции, дори и уволнения. Така ще стане скоро и у нас. Но защо, наистина, трябва да се караш на безпомощния объркан човек, който е дошъл при теб и доверчиво очаква съвет и помощ? Пациентът – това е обектът на богоравната професия; след като си я избрал, би трябвало да ѝ се посветиш изцяло; тя е твоят хляб. Може ли да стъпваш на хляба си?!
Когато пациентът е високообразован – инженер, учител, актьор, трябва да му се говори на “Вие”; на “ти” е за овчаря и работника. И там мярката е важна, с леко разстояние: току-виж той те е сметнал за братовчед и започне да те прегръща през рамото или да иска да ти гостува, че дори и да му дадеш ключа за квартирата си, за да води любовницата си (имал съм подобни навлеци)… Показване на известна топлота и близост – да, но заради спечелване на доверието, не и да се стига до побратимяване…
По време на социализма МНЗСГ въведе изискването “културно обслужване” (с тази толкова противна дума приравняваха лекарите към обслужващ персонал, сякаш са теляци или продавачи на зеленчук, а не спасители на човешки живот). Според височайшите чиновници то се състоеше във вежливо, едва ли не подмазваческо отношение и лъчезарни усмивки от страна на “здравните работници” (друг не по-малко обиден и дразнещ термин; сякаш лекарят е работник с потник!). Сигурно бяха разтревожени от явно намаляващото уважение и грижа към пациента; и то е нужно, но най-важното изискване в медицината е високата квалификация. Каква е ползата за пациента, ако само му се хилиш насреща, а не можеш да му поставиш диагнозата и да му назначиш правилното лечение? Номенклатурните шефове удобно пропускаха корена на отчуждението: демотивацията заради унизително ниското заплащане; новозавършил лекар започваше със 110 лв заплата, най-мизерната в целия свят, докато нискоквалифицираните работници получаваха 4-5 пъти повече; министър Ангел Тодоров бе забранил и частната практика на лекарите, която им осигуряваше допълнителни доходи. Той издигна абсурдния лозунг “Пациентът винаги има право!”, като го направи известен в цялата страна и изгради образа на лекаря като априори престъпник и непременно виновен; и при най-малкото оплакване той задължително трябваше да бъде наказан. Със специална заповед на същия този министър (бивш първи секретар на Градския комитет на БКП – София) бе забранено приемането на подаръци от пациенти, освен кутия бонбони и… три карамфила.
Още Хипократ обръща внимание върху възнаграждението на лекаря, като подчертава, че той трябва да упомене хонорара си още преди началото на прегледа и лечението, защото това означава поето задължение. Споменава, че богатите отлагат заплащането, като се оправдават с ниска реколта, а бедните се правят на разсеяни.
В цивилизования свят отдавна си има ясен ценоразпис, базиран на остойностяване на лекарските дейности; за него у нас само се говори от 30 години…
Искането на пари на ръка от болния е грозно и унизително, то срива доверието в лукаря. Там, където търговията и политиката влязат, Медицината излиза. Тя не е бакалница, нито партиен клуб. Затова за възнаграждението на лекарското изкуство най-после у нас трябва да съществуват ясни правила, без толкова отчетливи диспропорции.
Не ни е известно в нашите университети студентите-медици да са обучавани как да съобщават тъжна вест – най-неприятното, но понякога неизбежно задължение на лечителя. Това е наложителна последна част от общуването с покъртените близки; то не се удава всекиму. Изрича се с приглушен тон, почти шепнешком, с тъжен поглед, вперен в очите им, с ръка на сърцето; тялото и физиономията трябва да излъчват изразяване на съчувствие и болка/ и, непременно, с изказване на искрени съболезнования, напр.. “Направихме всичко по силите си, но Природата се оказа по-силна, и неизбежното, което един ден очаква всеки от нас, този път се случи на Вашия любим човек. Дълбоко съжалявам и споделям мъката ви.” В централната комисия по професионална етика сме имали оплаквания и по този повод: бездушно, чиновническо съобщение по телефона; нещо повече – веднъж дори изречено по… собствения GSM на починалия…
Не на последно място лекарят трябва да се интересува от рехабилитацията (възстановяването) на своя пациент след излекуването, особено ако то не е пълно; иначе положените диагностично-лечебни усилия може да се провалят! В България има множество балнеосанаториуми и селски хотелчета, но ние убедено препоръчваме Родопския Здравно-духовен туризъм. Той е изключително подходящ за практикуване след всякакво заболяване, особено Ковид-инфекция: поемане с пълни гърди на отрицателно-йонизирания боров въздух, който прогонва малигнезиращите свободни радикали от клетките; консумиране на кисело мляко, подквасено с бацилус булгарикус; упражняване на ненатоварващ и приятен нископланински туризъм, съчетан с посещение на десетките параклиси над смолянските села (защото Вярата е мощен профилактичен, лечебен и възстановителен фактор!); общуване с невероятно общителни, топли и слънчеви хора.
Уви, днес техническият прогрес, бурно нахлул и в Медицината и революционно преобразил диагностиката и лечението, е чужд, направо враг на Словото и човешките взаимоотношения. Всяка лаборатория предоставя подробни анализи на кръвните и уринни показатели, със стриктно посочване на параметрите (в миналото ги помнехме наизуст). С безпокойство очакваме въз основа на тях един ден автоматично да поставят диагнозата и да определят лечението само по параклиниката, без анамнеза, преглед и проследяване. Тогава лекарят няма да бъде повече необходим: роботи ще го заместят и в кабинета, и край леглото на болния. Нищо чудно, при този дефицит на медици скоро да въведат и това кощунство. Да добавим и дигитализацията на почти всички болести и симптоми, които стават леснодостъпни чрез Интернет на всеки що-годе грамотен гражданин. За какво му е тогава да посещава лекар, да харчи пари за преглед?…
Нима Живото Слово и човешкото общуване Лекар – Пациент ще станат ненужни?!
Нима Роботът-Компютър ще убие Медицината?!
Не Папата, а Добрият лекар е Божият наместник на земята. Той трябва да внуши това си положение на обществото и пациентите чрез собственото си поведение, което да е безупречно и благородно. Както казва великият колега Чехов: “У човека всичко трябва да бъде прекрасно!” За Лекаря този постулат е задължителен; условие, без което не може!
“Много ли струва една нежна дума към мен?”, пее Лили Иванова.
Тя, добрата дума, е толкова необходимо на Пациента. Произнесете му я, няма да ви се обърне езикът!
.”В начале бе Словото.”
Лекарите трябва да запомнят първото изречение от Светото Евангелие на Матей! И да го изпълняват. Не струва и стотинка, нито кой знае колко усилие, но ще им се отблагодарява щедро и ще въздейства благотворно на пациентите.
И вероятно Словото е единственият начин да се противопоставим днес на роботите, да не им позволим от наши помощници да ни станат господари и да ни изхвърлят от професията…
