Увеличават тока. Скача хляба.
Ще се умира не когато трябва.
Бе бъдещето светло – днес е стръмно.
Не ми се мре от глад, и то – на тъмно.
Нима ще вляза в следващия век
настръхнал като пещерен човек?
Вървим като овце на заколение.
И плаща данък всяко поколение.
Деца не раждат гладните утроби.
Ще се стопим…
До три синджира роби.
Добромир Тонев (1955, Ямбол – 2001, Пловдив)
