“Ти лети, лети,
детски спомен жив…”, се пее в една песен.
Та се сетих и аз… Много съм живял, много помня…
Да съм бил 5-годишен, не повече. Отидохме с майка ми на гости на брат ѝ в Стара Загора. Тогава там се провеждаше някакъв панаир. Вуйчо купи на дъщеричката си, моята братовчедка Савина, балон. Тя изпищя от радост. Аз пък помръкнах от завист – защото на мен вече ми бяха взели някакво мехче-врескало: като натиснеш, през дупчицата му излиза неприятен остър звук. За какво ми е? Напразно исках и аз балонче – майка вече нямаше стотинки; бях си изчерпил лимита. Следвоенни години; чичко Сталин току-що бе умрял – студ, безнадеждност.
Върнахме се в къщичката на вуйчови. Накладоха печката, тя забумтя весело. Баща ѝ наду балончето, върза го с конец; Савина го пое възторжено и заподскача. Не съм терорист, но в този момент ми се искаше да имам карфица, та да го боцна… Откъде-накъде тя ще е щастлива, а аз – нещастен? Ха, сега, идете кажете, че нямам български ген…
Бленуваното отмъщение стана от само себе си: конецът се изплъзна от ръцете на братовчедка ми, балончето, подето от топлия въздух, литна палаво нагоре, прилепна към зачервения кюнец и, разбира се – ура! – се пръсна на десетки парчета.
Савина яде бой, задето не е внимавала, а аз – задето не сдържах злорадството си и се разкикотих тържествуващо. Всекиму – според заслугите…
Споделям този малък спомен, наблюдавайки политическата обстановка у нас.
Колко надути балони, купени за стотинки от панаирите! Литнали на възбог в тясна сиромашка стаичка.
А в нея ги дебнат нажежени кюнци, готови да ги спукят.
Българийо, майко мила…
