Прекрасната песен на Лили – “Ръцете ти единствено виновни за пламъка, изгарящ помежду ни…” – винаги гръмваше в ушите ми, щом виждах Кольо и Минка по улиците на Ямбол. Вече близо 70-годишни, пенсионери, а продължаваха да се движат по улиците, хванати за ръце, като деца. В онези времена подобно поведение между възрастни хора се смяташе за западен маниер, лигавщина; едва ли не – дори за слабост у мъжа; той трябваше да бъде суров или поне да не показва чувствата си; това бе направо неприлично, да не кажа – срамно за него.
Отидох студент, върнах се по разпределение в родния град.
Веднъж ме повикаха в дома им, да ги прегледам, бяха в моя терапевтичен участък. “Губели разсъдък, обезумявали”, така ми предадоха по телефона в поликлиниката.
Беше по обед. Дъщеря им ги бе настанила на масата.
Нито един от тях не се извърна да види кой е дошъл. Гледаха втренчено в пълните чинии пред себе си.
И… току се захапаха по ръцете… Буквално като кучета.
Чак мен ме заболя. Извиках от изненада.
– Така правят редовно – гузно ми обясни тя. – За да не си ядат един другиму храната…
Този път песента не екна…
То си беше от ясно по-ясно: тежък Алцхаймер – какво можех да направя?!
Моля те, Господи, Ти, Който Си на небето; да се свети името Ти, бъди така добър и милостив, когато решиш, че ми е дошъл редът да ме прибереш при Себе Си; вземи ми всичко друго – и хляба, и постелята, само не – и Разсъдъка.
Защото без него няма нито Любов, нито Живот; никакъв смисъл да го бъде човек още на Виделото, на Белия Свят.
Няма и ръцете ни – гальовните, единствено виновните…
