Всякакви присъди може да издава неумолимият съдия – Животът: от оправдателни и снизходителни до най-строги и безмилостни. И не можеш да ги обжалваш, защото Апелативен съд няма.
Гошко, слабовато 12-годишно дете, често боледуваше от типичните за тази възраст остри респираторни заболявания. Бях им участъков лекар и, макар и не педиатър, майка му разчиташе на мене да го преглеждам. Тя беше чистачка в кварталното училище, отдавна разведена, бледа и мършава. Веднъж ми се изповяда: бившият й съпруг не изплащал издръжката на детето си: запилял се някъде из Северна България с любовницата си, заради която ги изоставил, и – вече две години нито вест, нито кост, нито някой и друг лев, сякаш детето не съществува.
При поредното отиване у тях му установих тежка гнойна ангина. Попълних рецептата и нарочно, за да го разведря, го попитах кому да я изпиша. Гошко каза малкото си име и фамилията.
– А бащиното? – попитах, кой знае защо, просто за да продължа разговора.
Последва яростен отговор, не – вик:
– Аз нямам баща!
Майка му изписка и закри лице в шепи.
Наведох глава, като провинен, и бързо излязох.
Наистина – потресаеща присъда на едно дете над собствения му биологичен баща.
Като разстрел.
Без право на обжалване.
Не знам по-категоричен отказ от бащинство.
Без наториално заверяване или вписване в “Държавен вестник”.
Но – с вдълбаване завинаги в Душата.
