На сайта на БЛС виждаме съобщение, че е починала дерматоложка от Добрич; поредната жертва на Ковид. То се препечатва в сайта здраве.нет. Под него – куп уточнения и коментари (колежката била на 81 години). “Каква е тази лакомия за пари? Западните лекари на нейната възраст си почиват на Малдивите.”; “Що за простотия – да работиш толкова дълго?”; както и “Тя обичаше професията си и хората, искаше да им помага”.
Възниква естественият въпрос: наистина, до каква възраст лекарят трябва да работи?
Ще припомня случая с проф. Ернани от Австралия, хирург. Вече 102-годишен той праща протестно писмо до Лекарския си съюз, че го пенсионират и възмутено заявява: това е възрастова дискриминация! Можел – и искал! .- още да работи.
Проф. Станко Киров, онкохирург, оперираше до 92-та си година. Проф. Александър Монов, основател на българската токсикология, даваше консултации. А нима има вид на 82-годишен акад. Богдан Петрунов?
Моят баща д-р Найден Тотев Стоянов се примоли да не го пенсионират на тогава законово установените задължителни гранични 60 години; смяташе, че се намира в разцвета на силите си и беше много щастлив, че му отпуснаха още две. Но принудителното безделие и липсата на пациенти го съсипа, та го налегнаха куп болести.
Така че – всеки човек преценява различно докога да работи. Да, пенсиите не са големи, но за преживяване стигат.
“Лекар пенсионер няма!”, често чуваме тази аксиома. Лечебните заведения са пълни с пенсионери (младите бягат навън). Никой не ги задължава да ходят на работа. Всеки преценява сам за себе си.
Особено – в тези толкова опасни времена.
