Така започва една от библейските книги.
Това ми дойде на ум, когато един приятел ми се обади, че е на “вливки” в столична онкоболница.
Ще му ги правят по 3, на няколко курса всяка седмица.
Колко курса? Четири, пет, дванайсет, и докога – до септември, Коледа?
Никой не му разяснил. Лягай на кревата и си давай ръката да ти боднем вената.
Не е съвсем наясно и с диагнозата. Имал рак. Къде точно? Имал лезии. Може да са белодробни метастази. Но той не се задъхва. И никога не се е чувствал по-добре!
Няма значение, че колегите са длъжни – да, мразя този термин, но наистина е така, поне според каноните на Изкуството! – да разясняват на пациента си какво му има и с какво и колко време ще го лекуват. Нарича се “информирано съгласие”. Има и друг термин – съпричастие. И човеколюбие.
Толкова ли са заети, нали имат езици? И не е нужно чак толкова дар-слово!
Не знам, не знам.
Уморих се да повтарям едно и също: разговарянето с пациента не изисква кой знае колко минути, нито усилие някакво, не струва и пари, а се цени толкова много и има неизмеримо висока лечебна и психогенна стойност.
Хайде, разприказвайте се, нали сме хора, а не риби?!
И това ли трябва да влиза в клиничните пътеки?!
