Така го знаехме – Кико. Невероятно земен, мъдър, човеколюбив. Така и не отида да работи в болница – все по ямболските села, макар да имаше специалност по вътрешни болести. Не знам зщо не искаше да расте кариерно. Казваше ми: “Нали и по селата има болни хора?”
Няма да е пресилено да го наречем легендарен селски лекар – и то, до последния си дъх. Отиде си на 87! Това значи – над 60 години селски лекар, без прекъсване! Има ли друг подобен у нас? Защо не написах една брошура, поне един очерк за него? А беше толкова разговорлив – що интересни случаи щеше да ми изсипе. Така е в живота: повече се укоряваме не за това, което сме свършили, а за което – не сме.
Почитаха го повече от кмета, нправо – селски цер. И държавата го оцени – дадоха му званието “Заслужил лекар”. Бяхме много близки и верни приятели. Гостувал съм му в Здравната служба на с. Ботево. Тъкмо се настанявахме на отрупаната маса, дойде мъж, някъде към 40-те, със съкрушен вид, направо – разсипан. Смятал да се развежда, макар да има две деца, защото се съмнявал в жена си… Така е на село – лекарят е и психолог, и социален работник, и баща, и майка. Кико нищо не каза, стана от масата и го задърпа навън. След 5 минути се върна, просветлен:
– Няма да се развежда, закле ми се.
– Как го разубеди?
– С две приказки.
Беше пролет. Показал му двете цъфнали черешки в двора и после му посочил брадвата под сайванта:
– Вземи я и ги отсечи!
– Ама – как така?!
– Точно това искаш да правиш. На кого ще оставиш двете момчета? Как ще растат без баща? Ще намразят майка си. Ще вземат да тръгнат по криви пътища… Просто ще ги отсечеш, ако ги напуснеш. Е, да ти донеса ли брадвата? Човекът се разплакал, целунал му ръка и си тръгнал. Не помня какво обядвахме, а – че ми беше толкова леко. Също – и изумително сладката и бистра вода, която ми наточи от чешмата. Никога не бях пил по-сладка вода! Споделих впечатлението си. Отговори ми за причината: зимата била много снежна, натрупали огромни преспи; сега се стопили. И допълни с поговорката:
“Дебел сняг – дебел комат. И вместо вино – изпих още няколко чаши. Така е в Живота: идваш, изпиваш чашата студена вода, която той ти поднаса – и хлопваш вратата зад себе си…”
Поклон до земята, Кико, д-р Кирил Кирязов! Ще те помня! Бог да прости светлата ти човешка душа, праведнико!
П. П. Изнизват се, изнизват се скъпернически преброените ни от Всевишния 25-26 хиляди дни, като пясък между пръстите. Все повече намаляват приятелите, а нови – не идват…
“Благодаря на Бога за всичко!”, са последните думи на издъхващия св. Йоан Златоуст. Благодаря Му за приятелите, с които така щедро ме е надарил. Но защо все по-често ми ги отнема?!
