Известният на цялата ни медицинска общественост проф. Петър Николаков неотдавна навърши 90 години. По този повод той издаде двутомник, в който най-откровено разказва за собствения си житейски и професионален път. Съвсем точно вече покойният проф. Веселин Борисов, който е рецензент на монографията, споделя, че тя е “едно литературно събитие в нашата национална книжнина, в която мемоарните книги на медици са голяма рядкост. Тази книга е ценен принос към историята на българската медицина и здравеопазване.”
Безспорно е така. Проф. Николаков е минал през всички стъпала на най-великата професия: от селски лекар веднага след дипломирането си – в кърджалийското Комунига през ординатор и гл. лекар на Окръжна болница – Кърджали, после – на Пазарджик. Тук да добавим несъмнения му огромен принос към социалната медицина и съавторството или чистото авторство на десетките здравни закони и наредби. Силно впечатление прави описанието на ранните детски и лекарски години. Проф. Николаков /родом от с. Куртово Конаре/ си спомня дори и тетрадката си за писане в първи клас – на последната ѝ корица са отпечатани Десетте Божи заповеди; какво по-хубаво като идея и днес да се прави; само че – със сигурност – няма да се приеме от МОН; виж, друго си е, ако текстът е джендърски… /Ние сме виждали тетрадките на майка си: с портрети на прабългарските ханове, на поборниците и апостолите на свободата/.
Спомня си репресиите над баща му след Девети септември, изтезанията му в затвора, присъдата от Народния съд – една година затвор; клеймото над семейството му – на “саботьори”, “врагове на народа”, “вредни елементи”. Решава да кандидатства медицина в Пловдив, но в онези времена за приемането е нужен не само висок бал на изпитите, а и документ “за благонадеждност”, който трябва да му бъде издаден от председателя на Общинския народен съвет в родното му село. Чиновникът приема младия си земляк съчувствено и наистина му дава тъй важния документ с най-висока оценка за качествата му. Следва интересното. Когато младият Николаков го носи в отдел “Кадри” на ВМИ – Пловдив, той се разравя в някаква папка и най-неочаквано измъква друг документ, изпратен по секретната поща от същия този председател, с крайно негативни отзиви за кандидата. Ясно е кога е бил искрен. Снизходително му разрешава да се яви на изпит, като му заявява, че ще бъде приет само ако се класира на едно от първите три места. Явява се с убеждението, че едва ли ще успее.
И – показва най-висок успех от всички – бал 35,91 /при максимално възможен 36/! 3-4 години по-късно същият този двуличен мандарин вика младия успешен студент и с нетърпащ отказ тон го пита дали му е възможно да подготви сина му за кандидат-студентски изпити; разбира се – безвъзмездно… Апропо, и ние имаме подобни спомени от наши номенклатурни лицемери. През 1978 г. бях поканен да започна работа като лекар-редактор във в. “Здравен фронт”, орган на МНЗ и Профсъюза на здравните работници. Зам.-главният редактор ми поиска да му посоча имената на трима лекари-членове на БКП от Ямбол, които смятам, че ще му дадат устна характеристика за мен по телефона.
Назовах колеги, които ме познаваха отлично и бях убеден в тяхната добронамереност. След година-две човекът ми разкри /заричайки ме да го пазя в тайна/, че един от тях – д-р Димитър Купенов, дългогодишен директор на Отдел “Народно здраве” при Окръжния народен съвет, яростно ме е обрисувал в най-черни краски: бил съм “буржоазно копеле”, майка ми имала национализирани имоти; вуйчо ми е лежал в Белене, баща ми “също не е наш – дипломирал се е в Монпелие”; и ето изричното му партийно поръчение: в никакъв случай да не ме назначават. Бях потресен. Наскоро след това признание отидох в Ямбол за ден-два да видя родителите си. И, разхождайки се в парка, ето го, насреща ми, самият д-р Купенов, куцука с бастун в ръка. Като ме видя, отдалеч се развика, сякаш вижда скъп братовчед:
“Тотко, моето момче, много хубаво пишеш, редовно те чета, не пропускам нито една твоя публикация. Да знаеш, че ти си там благодарение на мене! Питаха ме какво ми е мнението за тебе; каквото им кажа – това ще е. Викам им: “Непременно го вземете, много добро, умно и талантливо момче, наше момче е, и от добро и честно семейство.”
Нямаше как да му кажа, че знам всичко, за да не причиня неприятности на моя закрилник д-р Константин Страшимиров. Само поклатих глава и отминах, погнусен от лицемерието му. Значи: искал е да ме унищожи в началото на журналистическото ми поприще, а сега ми се представя като най-светъл благодетел… И ето го първият работен ден, веднага след дипломирането, по разпределение – в кърджалийското село Комунига. Февруари 1956 г. е. Пътува няколко часа дотам в каросерията на камионетка но Околийския кооперативен съюз, между два варела олио, дървени каси и конопени чували. Краката му се вледеняват, устните – вкочанясват. Когато пристига, разбира, че Селската здравна служба разполага и със собствен превоз – кон, катър и магаре… И неволно ти идва наум знаменитият куплет на Пеньо Пенев:
“Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите
какъв живот живяхме ний.”
Авторът описва серия от интересни случаи от практиката си, каквито не всеки от нас има: мъкнене посред снежна бурна нощ на носилка с родилка в тежко състояние; третиране на ухапано от пепелянка момиче и пр. Преди да изтече 3-годишното му разпределение, предупреждава кмета, че напуска. И на точната дата /МНЗ много стриктно следеше някой да не “се измъкне” дори и ден преди 3-те години!/цялото село излиза да го моли да остане. Нещо повече: пред Здравната служба е паркиран чисто нов “Москвич” и камион, натоварен с домашни мебели/.
Кметът му заявява, че всичко това е негово, дар от селото, закупено с общи дарения. Но д-р Николаков любезно отказва скъпите подаръци. И… моли те да бъдат оставени на местната болница… Вълнуващи са спомените му не само от Комунига и околните села, а и от строежа на Каскада “Белмекен”, на която впоследствие е лекар: премазан работник вследствие срутване, наранявания при пиянски побоища – и ти се струва, че четеш български вариант на “Живот в два свята” на Кронин. Следва още един разтърсващ епизод: в негово отсъствие детето му в Пазарджик е блъснато от кола и му е счупено крачето. И, ето, намира се партиен функционер, който отсича пред всички:
“Какво ще лекуваме това фашистко дете?! Да дойде баща му да си го гледа.”…
Голяма част от първата и цялата – от втората книга съдържат нормативни актове /закони, наредби и пр./, в които проф. Николаков е участвал лично.
