Д-р Божидар Нанев, 19-тият здравен министър, комуто наесен предстои съд за лошо стопанисване (закупуване на противогрипни медикаменти и ваксини, ощетили МЗ с 2,5 млн лв!), постави своеобразен печален “рекорд”: издържа едва 8 месеца на своя пост и си отиде най-безславно, неизпълнил нищо от гръмките си обещания (действаше като слон в стъкларски магазин). На негово място дойде 20-тият здравен министър (за втори път – жена!) – известната ендокриноложка проф. Анна – Мария Борисова.
Позволяваме си да припомним – на нея и на читателите ни – досегашните й предшественици.
МНЗ е създадено в ОФ-правителството на Кимон Георгиев, дошло, по-скоро – поставено на власт от могъщата Червена армия на злокобния за цялата страна 9 септември 1944 г. Първият ни здравен министър в този кабинет, както е известно, е д-р Рачо Ангелов (1873, Габрово – 1956), който полага основите на социалистическото здравеопазване (безплатна и достъпна медицинска помощ, построяване в почти всички села на здравни служби с родилни сектори, рязко намаляване на детската смъртност, бързо ограничаване на туберкулозата, изкореняване на маларията, откриване на 12 нови катедри в Софийския МФ, откриване на МФ и в Пловдив и… унизително, мизерно заплащане труда на лекарите и сестрите). Вторият министър – журналистът Трайчо Доброславски (1903 – 1964) няма нищо общо с медицината, но при него се разгръща болшевишкият терор, вкл. и в МФ (в комунистическите концлагери са изпратени десетки лекари и студенти-медици, много от които са уволнени, съответно – изключени). Третият е мракобесът д-р Петър Коларов ((1906 – 1966), комисар-интербригадист, син на кагебиста-бериевец Васил Коларов; той учредява Профсъюза на санитарно-хигиенните работници, в който членуват както лекарите, така и бръснарите и теляците. Четвъртият ни министър е д-р Кирил Игнатов (1913 – 1980), партизанин, пръв началник на злокобното Военно контраразузнаване; иначе с благ характер и колегиалност: не спря частната лекарска практика, въпреки натиска от страна на партийния секретар на София д-р Ангел Тодоров (не работил нито ден като лекар!), който, все пак, успя да заеме мястото му и първата работа, която свърши, бе да забрани както частната практика на колегите (1972) и да ги обрече на мизерия, така и абортите (вследствие на което много забременели ученички и студентки станаха жертви на криминални аборти или на самоубийства). Ангел Тодоров въведе и задължителното разпределение на новозавършилите лекари, които получаваха първоначална заплата от 110 лв.
Шестият ни министър бе благият акад. Радой Попиванов, биолог, който неотдавна почина на 96-годишна възраст; той обаче беше безпомощен фигурант – здравеопазването ни фактически се ръководеше от всесилния жесток тиранин-аятолах на българското соцздравеопазване акад. ген. Атанас Малеев, член на ЦК на БКП, герой на социалистическия труд, народен деятел на науката, лауреат на Димитровска награда, първи зам.-министър (единствен досега – с официално признат ранг на министър!), създател и председател на мастодонта Медицинска академия и пр., и пр.
След достолепния учен-академик на министерското кресло седна оранжевото нищожество д-р Минчо Пейчев от Стара Загора, физиотерапевт на футболния клуб “Берое”; той беше първият, под чийто прозорци стачкуваха и викаха “Оставка!” български лекари. Приемник на поста му беше достолепният проф. Иван Черноземски (с 3 краткотрайни мандата), който вече бе организирал националната онкологична мрежа; той премахна забраната върху частната практика. Деветият ни министър бе доц. Никола Василев (с 2 мандата, вторият от които – във временното правителство на Ренета Инджова); неговата дейност бе с нищо незабележима. Десетият бе експертът от Управление “Здравеопазване” при Столичната община д-р Танчо Гугалов, друго абсолютно недоразумение – плах, нерешителен, безхарактерен. Единадесетият бе първата жена-здравен министър – д-р Мими Виткова – почтена, некорумпирана, активна, обаче с много слаб екип и невъзможност (поради само 2-те си години мандат) да свърши нещо трайно, въпреки желанието ѝ. След нея само за 2 месеца министър (във временното правителство на Стефан Софиянски) ни беше доц. Емил Таков, ортопед от “Пирогов”. Тринадесетият бе хематологът-педиатър доц. Петър Бояджиев; и на него не му стигнаха 2-те години за нищо, а и той не се постара особено. Четиринадесетият бе за първи път стоматолог – д-р Илко Семерджиев: изключително активен, но припряно и неподготвено, без изградена информационна система, той създаде НЗОК (на която бе първият директор) и извърши фаталната за цяла България, изпълнена със заложени мини (които днес избухват една след друга) т. нар. “здравна реформа”; ако някой може да каже похвални думи за него – да ги напише, ще му ги публикуваме без редакторска намеса, със запетайките. (В зловещия му експеримент със здравето на българите го подпомагаше тогавашният председател на БЛС д-р Димитър Игнатов.) Петнадесетият министър бе създателят на българската инвазивна кардиология доц. Божидар Финков; от него започна застоят след необмислената жестока здравна “реформа” на Семерджиев – Игнатов. Шестнадесетият министър ни беше вторият след Трайчо Доброславски нелекар – банковият дилър Славчо Богоев, един добродушен, нищо неправещ и с нищо незабележим и незапомнен гражданин, потънал след това кой знае в кои дебри. Той обаче беше попаднал под вредното въздействие на председателя на БЛС Андрей Кехайов, комуто подари безплатен парцел за т. нар. “Дом на лекаря” (ясно на кой “лекар” щеше да бъде той, по-специално – хотелската и ресторантьорската му част…); но това е друга тема. Седемнадесетият министър бе блестящият хирург проф. Радослав Гайдарски; той за сетен път доказа, че добър специалист не е равно на добър мениджър. Унаследи го д-р Евгений Желев (първият ни министър, дипломирал се в Пловдив), с 2 мандата на кмет на Стара Загора; но какво можеше да направи той, въпреки опита си, само за 1 година? За деветнадесетия министър д-р Божидар Нанев (първият, завършил във Варна) и вероятно – най-нескопосаният, нерешителният и комико-трагичният – вече казахме 2-3 думи (не са и нужни повече); предаваме думата на съда…
Ние сме работили (добре или несполучливо) досега с вече цели 14 здравни министри; едва ли в МЗ и здравната журналистика има по-видял и чул от нас…
Комай нищо добро не можем да кажем за почти никой от досегашните 19 титуляри (изключая д-р Рачо Ангелов, а също и проф. Иван Черноземски и д-р Мими Виткова, които обаче работиха кратко и в бурна политическа обстановка). Пред очите ни са преминали и над 40 зам.-министри; един от друг по-нескопосани и неубедителни. Ще се намери ли най-после една Личност с Характер, която да влезе в историята на българското здравеопазване?!
Рано е да коментираме двадесетия (лично за нас – петнадесети поред!) здравен министър; не само защото е дама, а и защото не са й минали първите 100 дни.
Министър проф. Борисова започва с видимо желание, решителност и добронамереност; тя не е от хората, които са пасивни и се отчайват. Времената обаче, в които ѝ се налага да работи, са мрачни и недоимъчни – на финанси, кадри и човеколюбие. И ще стане ли тя “желязната лейди” на българското здравеопазване?
В настоящия брой цитираме част от най-характерните й изказвания; длъжни сме да проследим изпълнението им.
От все сърце й желаем крепко здраве, успех и сили в предстоящата изключително трудна задача!
И – ще ѝ изпращаме най-редовно в. “Български лекар”.
