2 октомври 2022, избори за 48-то НС. Протичат вяло, без тръпка, без желание. Хората загубиха вяра, надежда и любов; умориха се да избират все едни и същи празнодумци и измамници, търсещи място в Храма на търговията, наричан Политика, където ще получават сигурни високи доходи за себе си, семействата, роднините и любовниците си.
“В гняв и ярост клокочат гърдите ти и тежи на езика ти дума неказана. На живота в долапа се ширнали плъхове, заменили с високите звания разума…
…Денят стана задушен. Вонят гнили души, и коварство, и кал. Слушаш този, когото не искаш да слушаш, идва този, когото не си позовал…”, простенва Пеньо Пенев в най-социалното си стихотворение “Епоха”.
(Навремето го цитирах разпалено на маса в ресторант “Тримонциум” на един 8 декември, и на другия ден ме викаха за обяснение в студентското ръководство на Комсомола: откъде съм го знаел, кой го е писал… Занесох им книгата на Любен Георгиев за поета, те се спогледаха гузно и ме пуснаха… Кой ли от приятелите ми ме е докладвал, си остава загадка и до ден днешен.)
Не бях прилепен към “Хоризонт”, нито към БНТ, но колчем ги включех, чувах само сухите данни за избирателната активност (отчайващо, самоубийствено ниски!) и нито една сричка за тъжното събитие на тази дата на фронта край гръцкото село Демирхисар през 1916 г.: убийството на Димчо.
Най-светлият, най-топлият, най-романтичният, най-нежният ни поет. Съжалявам, ако укорите ми не са основателни; може и да съм пропуснал упоменаването му, но не вярвам да са го сторили. Чуждите посолства, с които послушните ни конформистки медии се съобразяват, съвсем не се интересуват от лириката и историята на Отечеството ни.
Добре, де, разбирам: имаме нацонална злободневна тема – парламентарни избори. Но толкова ли не можеха да излъчат някой актьор, който да произнесе със задавен глас:
“Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне;
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Да те посрещне старата на прага
и скрил чело на морното ѝ рамо
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: “Мамо, мамо”…
или:
“Аз искам да те помня все така –
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и на сърце ми скръбен лик склонила…
Градът, далече, тръпне в мътен дим,
под нас, на хълма, тръпнат небесата
и любовта ни сякаш по-свята,
защото трябва да се разделим…”
или:
подкосяващата краката и предизвикваща бликване на сълзи в очите последна негова прощална въздишка:
“Ако загина на война
жал никого не ще попари.
Загубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари…
…Ще си отида от света
тъй, както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен…”
В коя литература има подобни разтърсващи, мъжествени, гордо проплакани строфи, писани часове преди гибелта, самите те – отрицание на смъртта?! Сравними с тях са само разплакващите вапцарови:
“Понякога ще идвам във съня ти
като неискан и далечен гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо, кротко ще приседна
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам
ще те целуна и ще си отида.”
Милият, клетият несретник Динчо (с “н”, това е рожденото му име), расъл като сирак в Копривщица и Пловдив; вечно гладен и дрипав. Баща му отива да продава гайтани с брат си в Турция. На връщане ги нападат разбойници. Ограбват ги до шушка, но – най-лошото: абсолютно ненужно убиват брат му.
Бащата се връща покрусен и скоро умира. След 20-тина години си отива и майка му. (Димчо правилно пише “загубих майка”; той наистина си няма никого, когато го прострелват. Разтърсващата скулптура на Иван Лазаров изобразява не нея, а литературната героиня, която напразно чака детето си).
Той е нямало да бъде убит, ако не се е намесила сляпата съдба. Предният ден са го включили в списъка на отпускарите, Но писарят на ротата е задраскал името му; вместо него е наместил някакъв свой земляк, който – разбира се, веднага отпътувал. И същата привечер подпоручик Дебелянов повежда момчетата си в атака в демирхисарските лозя…
И, каква щастлива случайност в прокобата. Малко преди това дава тетрадката си с писаните в окопите войнишки песни (тук попада и “Един убит” – “Мъртвият не ни е враг…”) на командира си полковник Тома Томов. Той я мушва в подгъва на шинела си и… я забравя. След две години войната свършва и се връща вкъщи. Миг преди да потопи мръсните му дрехи в казана с горещата вода, за да ги изпере, жена му напипва тетрадката… Предават я на Димитър Подвързачов, най-верния приятел на Димчо и не след дълго той издава първата му стихосбирка; уви – посмъртно.
“Помниш ли, помниш ли тихия двор.
Тихия двор с разцъфтелите вишни…”.
Родината винаги ще те помни, Димчо… Докато ни има нас, старото, отиващото си поколение, което бе закърмено с безсмъртното творчество на дядо Вазов, на рано отишлите си Ботев, Смирненски, Вапцаров, Пенев… Младите няма да знаят нито тебе, нито тях. Те ще продължават да пълнят самолетите за тежките чужбини да се скитат немили-клети-недраги, за да изкарват горчивия хляб на емигранта и ще гледат облачето бяло на милия Ран Босилек, когото чиновниците-соросоиди също изхвърлиха от читанките на децата ни…
Бог да те прости, Димчо, юначе клето, несретниче, несъздало семейство и деца, за да паднеш за Майка България. Не ѝ се сърди, където си – Там, Горе, задето те затрупо с безсмислените си бюлетини, които не решават нищо, защото гибелта ѝ е предопределена от собствените ѝ политици и държавници.
Не тя те забрави, а – те!
