Да съградим вечност

Дали да не признае Лятото
(а Лятото е бялата ми риза).
Обличам се в сезона на обятията.
И порив на морето синьо.
Обличам най-прекрасната си дреха.
И Росинант по женски усмирявам.
Изхвърлям суета, тъга, успехи.
Притихвам в себе си.
И цяла съм.
Животът е усилие за двама.
И плетеница от човешки стъпки.
Фантазия. И мигове.
Събрани от висшата
наслада на Духа ни.
Животът е
препускащото Време.
Дошло от Рая.
И Земя с надежди.
А ние – зрители.
Изпратени да съградим
от Вярата ни
Вечност.

Розалия АЛЕКСАНДРОВА, МУ-Пловдив

Comments are closed.