Вървим с колега по алеите на Александровска болница. Минава известен наш професор, бивш дългогодишен национален консултант и началник на клиника. Подчертано учтиво го поздравявам, той се спира, явно поласкан от вниманието и разговаряме няколко минути. Като се разделяме, колегата ми подхвърля пренебрежително:
– Какво се занимаваш с този… Той вече не е фактор.
От изненада чак приклекнах. Не можех да повярвам. Какво означава това?! Вече не бил фактор?! Да захвърлим написаните от него учебници и статии, стотиците обучени студенти и специализанти, излекуваните десетки хиляди болни? Най-същественото за него сега е, че е пенсионер, без ръководни функции, някакъв безименен и безинтересен и безполезен чичка от улицата. Потресен, чак докато си отида, повтарях тази за мен вече пословична фраза:
“Той вече не е фактор…”
Добре бе, аланкоолу, един ден ти няма ли да остарееш, няма ли да те пенсионират? И, какво – ще се радваш, че те подритват като ненужна дрипа?! Къде остана това знаменателно заклинание на Све товната медицинска асоциация: “Лекар за лекаря е брат!”?? Горчива истина.
Що се отнася до въпросния колега, изразил своето пренебрежение към професора, си наумих при повторното ни виждане да му кажа задочно:
– Майна, независимо от поста, дето сега го заемаш, за мен ти вече не си никакъв фактор.
Да, точно с това обръщение. Защото друго той не заслужава.