Старият Джо бе прякорът на един от най-колоритните образи в родния ми Ямбол, където бях ординатор в Първо вътрешно отделение. Неотразим Мачо; легенди ходеха след него. Що хубави булки беше прелъстявал, що женски сърца – разбивал… Ала няма безкрайни празници: и неговият час наближаваше по реда си: ракът го бе изсмукал до кости; никого не пропуска Косата на Онази – безмилостната и неумолимата.
Вече едва дишаше, но успя да ми прошепне на пресекулки, че иска за свиждането в неделя да поканя от негово име “няколко прекрасни дами” (така се изрази), за да се простят, защото чувствал, че ще му бъде последното в живота. Подаде ми листче с надраскани имена (явно – стари гаджета) и теле- фонните им номера.
Подобна молба не може да бъде отклонена; изпълних я. От отсрещния край на жицата чувах изпискване, после слушалката хлопваше, без никакви обещания.
В неделята наредих на санитарките да забършат с вода и одеколон немощното, вече миришещо на пръст телце на човека, който се бе запътил към Небесата, лично му сресах оредялата косичка и дори го напръсках с дезодоранта си; няма срамни работи за Лекаря, щом са за Пациента му; нали той е “рес сакра” (“свещена вещ”), както го определя Татко Хипократ.
Човек трябва да боледува и оздравява, да страда и умира с Достойнство! Гарант за това негово право е Лекарят. Подпрях все още живия скелет на две огромни възглавници.
И Джо впери угасващ поглед към вратата; цял образ на Очакването и Надеждата, че някоя от жените, които е обичал, ще дойде да го помилва за последно, както се полага на Пътник към Отвъдното.
Човек не иска да си отива, без да бъде изпратен. Да те оставят сам пред кървавия вихър, който всеки момент ще те грабне и отнесе в космическото Небитие, е толкова страшно!
Така стоя през двата часа на свиждането, а оголеният му череп с пожълтялото скръбно лице се смъкваше и потъваше във възглавниците, без никоя от въпросните госпожи да дойде да го повдигне. Всъщност, най-накрая пристигна една от тях, та го изправи и дори – погали.
