ГРОЗНОТО МОМИЧЕ
Мончо го докараха в хирургията в много тежко състояние: дифузен перитонит вследствие закъсняло диагностициране на перфорирал апендицит. Беше лято, бях дежурен по болница; повечето хирурзи бяха по морето, та влязох да асистирам на д-р Васил Ковачев. Той извърши операцията блестящо, но предстоеше продължително възстановяване.
На другия ден в кабинета му дойде някаква невзрачна, направо грозновата девойка. Плахо то попита за Мончо и поиска да ѝ разреши да се грижи за него.
– Не може, имаме си санитарки – отказа ѝ той.
– Но ние трябва да го спасим!! – извика момичето с такава непоколебима сила, че д-р Ковачев благо се позасмя и ѝ разреши.
Момъкът се съвземаше много бавно и трудно. То беше неотлъчно край главата му. Нощем дремеше на един разкривен стол и при всеки негов стон скачаше да му мокри устните или да му намества подлогата. Придоби по-измъчен вид и от човека си. “Болен ли си или болен си гледал?”, колко е вярна поговорката. Но Любовта винаги налива сили на обсебения от нея.
Накрая го изписахме – отслабнал, немощен, но – жив, жив! Пристъпваше неуверено, залитайки, а девойчето, дребничкото му врабче, го придържаше с трогателна нежност и преданост, а очите ѝ блестяха като Зорницата на разсъмване.
Минаха години, напуснах Ямбол и отидох да работя като журналист в София. Веднъж се върнах за ден-два да навестя родителите си, когато по тротоара срещу мен изневиделица изникна същото това момиче. Като ме видя, се сепна и понечи да се върне.
– Чакай, чакай – спрях я аз. – Къде бягаш? Какво стана с Мончо?
– Не знам, докторе – смутено прошепна малката.
– Ама не се ли оженихте?
– Не, докторе. Той отиде при друга.
– Как така – “при друга”? Но ти фактически му спаси живота! Що за неблагодарност? – възмутих се аз.
– Нищо, докторе, няма значение – каза гордо тя и очите ѝ в миг засияха в някаква – стори ми се божествена! – небесна светлина: – Нали оживя!!
И смирено отмина.
Оттогава дори и в мислите си не наричам някоя жена грозна.
Любов, Любов, само Ти правиш хората прекрасни!
СИЛНА ТЕМПЕРАТУРА
Бил съм и участъков терапевт на ямболския кв. “Каргона”. Веднъж в кабинета ми дойде съсухрена угрижена женица и ме помоли да прегледам детето ѝ вкъщи, защото от два дена имало “силна температура”, не спяло и нямало сили да ходи.
Разбира се, отидох. Какво ти “дете”? Цял дангалак на 20-тина години; проснал се на леглото, забелил очи към тавана; дишаше тежко. Като ме видя, замаха сърдито към мен:
– Не искам никакви доктори! Мамо, защо си го довела?
О, така ли, бе? Няма пък да ти се натискам насила да те преглеждам. Тръгнах си, ядосан. Тя заситни покрай мен. Гузно, с жалостив глас, ми заобяснява:
– Милият, онзи ден се уволни от казармата. И онова момиче, дето преди две години го доведе вкъщи и уж щеше да го чака до края, точно тогава избяга и се ожени…
А, такава ли била работата? Диагнозата е ясна: тежка любовна мъка. На всички ни се е случвала. Ще му мине, времето лекува. Ех, Любов, Любов необяснима, колкото радости си ни доставяла, толкова и болки…
Все пак, надрасках рецепта с успокояващ сироп и ѝ я подадох. Вече на вратичката, подпитах, без никакъв интерес, просто да се намирам на приказка и да наруша неловкото ѝ мълчание:
– И за кого се ожени това негово невярно момиче?
Едва чуто изпъшка майчицата свята и клета, но от отговора ѝ чак листата на асмата потрепериха:
– За брат му…
ПОСЛЕДНА ЗАРЪКА
Скарах се с главния лекар на ямболската болница д-р Георги Славейков, защото много ме тормозеше, и необмислено се запилях от родния си град, та чак в казанлъшкото Ръжена. (“Овен”-ът не се кланя никому, за него заден ход няма, та ако ще и да си строши рогата!) Тогава нашите села бяха пълни с живот; училищата се огласяха от весела глъч. Коварната сатанинска демокрация, дето ни подлъга, разпиля хората по големите градища и чужбините; къщите масово се опразниха и запустяха, за да ни гледат днес укорно със загасналите си прозорци.
Непозната жена ми звънна от Стара Загора в Здравната служба с молба да навидя майка ѝ, тежко болна вдовица. Отидох на посочения адрес. Безнадежден случай; няколко тежки инсулта един след друг, не можеше да говори, само мънкаше неразбрано. Очите ѝ скоро щяха да се склопят завинаги. Все пак, намери сили да ги закриви към шкафчето; нещо ми посочваше.
Пожълтяла тетрадка, с две странички, изпълнени с разкривен почерк: парите за погребението се намират в скрина; там е приготвила и кърпи – да ги раздадат на изпращачите ѝ, а на попа – хавлия.
И – последната заръка, изписана с най-треперещите букви, та едва ги разчетох, но веднага ми замъглиха очите:
“При баща си да ме заровите!”
Българко, Майчице – Вечна и Свята….
Откъс от новата книга на д-р Тотко Найденов “Хапче за сърце (45 кратки любовни лекарски истории)”
