Сред моите съграждани не се открояваше известна, оригинална Личност, извън втръсналите ни все местни ритнитопковци.
С изключение на един-единствен човек: д-р Васил Ковачев (1920-1975).
Моят баща – интернистът д-р Найден Тотев Стоянов (1907-1985), ми внушаваше, на шега,но вероятно и под въздействието на своята всеобхватна специалност, че лекарите бивали 2 вида: терапевти и хирурзи, в смисъл, че хирурзите не обръщали достатъчно внимание на лабораторните изследвания и медикаментите; те признавали за основно лечебно средство почти и дори единствено само скалпела, а пренебрегвали параклиниката и фармацевтичните продукти.
Разбира се, че това не е така. Но винаги, когато станеше въпрос за д-р Васил Ковачев, кимаше сериозно: “Ето, това е Лекар!”, което почти звучеше като библейското определение на Пилат за Исус: “Ессе хомо” (“Това е Човекът!”).
За мен, макар и дете, както и за моите съграждани, името на д-р Васил КОВАЧЕВ преживе бе митологизирано. Да, той беше нашият провинциален ямболски – което означаваше световният – Хипократ, всеотдайният, неуморимият Лекар, на който не можеше да се опре нито една болест.
Хирургията в Ямбол е създадена от д-р Петко Момчилов (1893 – 1952). Той е родом от Велико Търново, учи медицина във Франция, а се дипломира в Неапол. През 1921 г. открива в Ямбол първата местна частна клиника с хирургичен и АГ-профил; в нея има и кабинети по вътрешни болести, УНГ и клинична лаборатория. Уви, след 9 септември д-р Момчилов не само е преследван и клиниката му е национализирана, но и самият той е оклеветен и обвинен в… шпионаж в полза на Англия (почеркът на Сталин и неговата интернационална клика!) и разстрелян.
Легенди се носеха за безпогрешните диагнози на д-р Васил Ковачев, за нетрепващата му бърза ръка и ласкавото, бащинско отношение към страдащия човек. Под името “д-р Ковачев” без условности се разбираха всички прости, но най-свети ценности на Лекаря и Медицината: Живот, Спасение, Вяра, Надежда, Човеколюбие. Нещо повече – търсеха го дори и за съвсем далечни от хирургията специалности. (Една моя пациентка от кардиологичното отделение ми сподели, че снаха й не можела да зачене. Водили са я къде ли не, пращали са я на минерални бани, посетили най-прочути софийски акушер-гинеколози, молили се в манистири – резултат нямало. И сега щели да отидат “При доктор Ковачев!” – точно така изрече името му: натъртено, с огромно упование и вяра, като последната, но безусловно сигурна възможност за разрешаване на семейния им здравен и човешки проблем.)
Не знам защо, този човек имаше слабост към мене. Бяхме не само съседи, но и със сина му Тодор учехме в една и съща гимназия и се състезавахме в местния отбор по лека атлетика. Още когато карах “сестринския” стаж (лятото на III курс, беше 1969 г.) в ямболската болница, той ме покани в неговото отделение с окуражителните думи: “Здраво момче си. Искам да те направя хирург.” Последвах го в амбулаторията, където той започна да обработва една жена с абсцес на гърдата. Когато започна да бърника вътре с някакъв тампон и да изцежда гнойта, колабирах. Преди да се струполя на мозайката, милостивият санитар ме изведе навън – прежълтял, с омекнали нозе, цял облян в студена лепкава пот… След като се съвзех, не се върнах обратно – срамът ме бе смазал повече и от колапса.
“Когато поставяш диагноза, гледай болния в очите. Защото диагнозата и лечението започват от Душата и ти трябва да влезеш в нея, а това се постига, като го изслушваш внимателно и състрадателно и не го изпускаш от погледа си. Ти трябва да имаш болния като свое родно дете, а и той трябва да те чувства като баща, да бъде уверен, че ти си учил медицина единствено заради него, че вечер не спиш, за да уточниш диагнозата и да намериш най-доброто му лечение.” Така ме учеше баща ми, още когато бях ученик (от дете ме е подготвял за Лекар; уви, не оправдах надеждите му.) Точно по този начин се държеше с пациентите си и д-р Ковачев. Веднъж той ми призна, че докато други измервали радостта от живота с различни ценности – пари, жени, гуляи, екскурзии – за него това е “радостта от побеждаването на Смъртта”. Запомних тази фраза завинаги. Но ако за мене тя беше само красиви думи, за д-р Васил Ковачев означаваше всекидневие и неутолима страст. Жалко, Бог го прибра много, много бързо при Себе Си – вероятно, защото той много често попречваше на плановете Му за нас, простосмъртните.
През есента на 1975 г. се разчу из целия град: д-р Ковачев заболял. Неизцелимо и безпощадно!! Рак на белия дроб, в напреднал стадий… (Беше страстен пушач, като повечето хирурзи.) Темата бе всекидневен коментар на гражданството и колегията. Той легна в собственото си отделение. И до ден днешен си го спомням: надвесен от прозореца на II етаж на ямболската хирургия, с неизменната димяща цигара в уста, пафкащ я с хлътналите си бузи, изсушен и жлътнал се, сгушен в синия болничен халат, да наблюдава колегите и пациентите, щъкащи по двора и да разговаря с тях отвисоко, с немощния си глас. (Знаех за тежкото му състояние и очите ми, които не можеха да се откъснат от този местен Хипократ, се пълнеха с влага.) Колегите удивени разправяха, че продължавал да минава визитации с тях, да присъства на сутрешните им рапорти и да ги консултира; влизал и в операционната и на няколко пъти се измивал и вземал скалпела, но не се решавал да оперира, защото нямал сили да го натиска, само асистирал и съветвал; е, малко ли е, не е ли подвиг – за един умираещ човек? Умираещ? Добрите, всеотдайните хора никога не умират!!
Тогава чух от завеждащия Кръвния център в Ямбол д-р Георги Сивов (той беше и интернист, и педиатър, и дерматовенеролог; с него сме давали десетки нощни дежурства в ямболската “Бърза помощ”; съветваше ме като Баща; един невероятно обаятелен Човек и Колега, ох, днес също покойник; Боже, Боже, защо ни изоставяш, защо така прибираш при Себе Си качествените хора?!) следната покъртителна история.
През един ранен следобед от хирургията му се обаждат: трябва им кръв по спешност. За зла врага, през изминалата нощ от АГ-отделението са използвали няколко банки именно от исканата група, и сега от нея му били останали само две. Бате Жоро ги взема от хладилника и лично ги занася, понеже се съмнява, че може би няма да бъдат достатъчни.
Влиза в залата. Оперират младо момиче, прегазено от камион; после запомня името ѝ – Радка Неделчева. По косия поглед, с който го парва д-р Ковачев, разбира, че е непривично неспокоен. Д-р Сивов не се нуждае от обяснения: сам вижда – предоставената от него кръв няма да стигне; на пациентката е направена спленектомия; има тежък кръвоизлив и от белите дробове. “Жоро, тичай да си събираш кръводарителите – ама веднага, че ще загубим детето!”, не се моли, а тревожно разпорежда д-р Ковачев на колегата си.
Докато той намери двама-трима кръводарители, докато те дойдат и им източи по една банка кръв – минават дълги-предълги минути, часове. Нахълтва със скъпоценния товар в операционната. Намира я празна. Тогава влиза в кабинета на завеждащия.
Д-р Ковачев е там и си пие кафето. Съобщава му кратко: операцията е приключила успешно. Д-р Сивов го намира много пребледнял. Но очите му не са тъжни, каквито непременно биха били, ако пациентката е изтървана (той винаги преживяваше тежко загубата на болен, и това бе добре известно на всички ямболски лекари; по това приличаше на моя Татко.)
Хематологът го поздравява с поредната му успешна операция и си излиза. Знае, че ще стои до късно в отделението, както винаги.
За д-р Ковачев личен живот нямаше. Той знаеше само едно – Хирургията и своите Пациенти.
И все пак, на д-р Сивов му е чудно как са стигнали само двете банки кръв при такава тежка операция, придружена с подобен обилен кръвоизлив. На другия ден от д-р Дончо Помашки (другия ямболски хирург тогава) чува историята – наглед простичка, но всъщност толкова възхитителна.
Въпреки преляната кръв от двете донесени банки, състоянието на Радка се влошава: устните й побеляват, пулсът се губи. Тогава д-р Ковачев оставя на д-р Помашки да довърши операцията, а сам ляга на подвижната носилка и протяга ръка. Нарежда на сестрата да съедини посредством Цанг-апарат (трипосочна спринцовка) неговата вена с вената на девойчето. И огромното човешко сърце на Хирурга и Човека д-р Васил Ковачев започва да изтласква добрата му чиста кръв направо в тялото на непознатото момиче.
Лежи Лекарят в количката и очите му следят не собствените му щедри вени, а лицето на пациентката. Стои така, докато то не порозовява. И това съвсем не става толкова бързо. Колко е дал от кръвта си – половин литър или повече – никой не би могъл да измери.
Изминават 15-тина години от този случай. Д-р Ковачев е повален от коварния белодробен рак, който – видно и коментирано от целия Ямбол и окръга – неумолимо го тласкаше към Гроба. (“Васко много добре знаеше диагнозата си – каза ми д-р Сивов, – сам бе разгледал рентгеновите си снимки. Нито веднъж не го чух да се вайка, да хленчи. Угасваше тихо, с Достойнство – тъй, както бе и живял.”)
Една вечер у дома на хематолога идва млада жена. След като се представя, я разпознава – Радка Неделчева, някогашното момиче, чийто живот д-р Ковачев спасява не само с умелата си ръка, а и със собствената си кръв. Тя го пита разтревожено: вярно ли е, че д-р Ковачев е тежко болен? Потвърждава, вдигайки безпомощно рамене: да, състоянието му е безнадеждно. “А не може ли да се спаси чрез кръвопреливане? – с плаха надежда пита жената. – Или поне да се облекчи за малко?” Сякаш се отнася за баща й – с такъв трепет зачаква отговора му. И понеже д-р Сивов скръбно навежда глава, тя изхлипва: “Вземете, колкото е нужно от мене. Аз трябва да му върна кръвта, с който той спаси Живота ми.”
“Погалих я по косите – продължи бате Жоро, – за да я успокоя, но тя неудържимо се разплака. Милото момиче, то ме бе разбрало: на д-р Ковачев сега кръв не му бе нужна. На него му трябваше само една по-лека смърт… Но благодарността, признателността на тази пациентка ме възхитиха. Има и такива болни…”
Да има и такива болни. И не за тяхната благодарност живее и работи Лекарят, Хирургът. Това е най-последното нещо, което очаква Той в своята задъхана самоубийствена професия, на която е посветил Себе Си.
И все пак, Сърцето му има нужда от сгряване.
Скоро след това д-р Васил Ковачев си отиде от нас…
Старите ямболии с потрес и донякъде с гордост години след това разправяха, че никога досега в нашия скучен, сив град не е имало по-разтърсващо събитие: смъртта на един необлечен със власт, но необикновен за всички нас човек; и по-грандиозно погребение. Беше се стекъл целият Ямбол, не – целият окръг; от селата наоколо, от Елхово, от Тополовград чак! Хората изпращаха своя Лекар – а това значеше – своя местен Кмет, Бог и Цар. Процесията беше необикновено дълга, бавна и скръбна, сякаш и самите коне, които влачеха катафалката със скъпоценния ковчег, страдаха от най-тежкия си товар. По тротоарите се бяха скупчили хиляди хорау ридаеха на глас и дори не бършеха търкалящите се по бузите им сълзи.
После се говореше, че велможите от Окръжния комитет на всесилната БКП споделяли разочарованието и тревогата си от тази всенародна любов и мъка, излени върху един винаги изтъкващ безпартийността си човек; приемали я като скрита съпротива срещу режима… (Познати истории: спомнете си погребението на Гунди и раздразнението на тоталитарното Политбюро).
Няколко пъти . и преди, и след 10 ноември, предлагах – и с писма, и чрез вестникарски публикации – на местните управници да кръстят ямболската болница на името на д-р Васил Ковачев. Никой не ми обърна внимание, не ми отговориха дори с едно телефонно обаждане. Комплексираните провинциалисти предпочетоха за патрон гръцки лечител-светия; нямам нищо против него, но той никога не е дори и минавал покрай нашата Тунджа.
Нека да пази тях и пациентите им.
Но можеха поне една улица да нарекат на Васко. Дори и най-малката, макар че той заслужаваше булеварда край болницата. Но кога ли ние, българите, сме обичали да благодарим?
Коментар. На 1 декември, от 14 ч., ще назовем Хирургичния блок “Д-р Васил КОВАЧЕВ”; това ще бъде оповестено на съответна табела, която ще открием с изпълнителния директор д-р Панайот ДИМАНОВ. Предложили сме, също така, на ямболския кмет, с името на големия наш съгражданин да назовем и площада до къщата му.
