На 1 лекар – 2 медицински сестри: това е нормалното съотношение за добра работа в болниците. Става въпрос за ЕС, разбира се. При нашите общо около 25 000 работещи в цялата мрежа лекари съответстват точно толкова медицински сестри. При необходими поне 50 000 за цялата страна. При това тези налични сестри са в преобладаващата си част над 45-50-годишни. Има ги и в дълбока пенсионна възраст. Работят до отказ на тялото… Защото пенсиите им едва покриват разноските за лекарства и ядене. За парно – хич не си и помислят… И това – след десетки години напрегнат и опасен за здравето труд – защото са най-близо до тялото на болния, който понякога не се знае от какви болести страда и какви микроорганизми разнася.
В миналото ги наричаха “милосърдни”. Дойде съдбовния 9 септември – и смениха това нежно и ангажиращо прилагателно с “медицински”. Така, де – какви са тези глезотии, какво е това милосърдие; мирише на милост, на доброта: ние сме железни болшевики и пощада не знаем!
В днешното “демократично” време им съкратихме колежите (Русе, Враца, Бургас) и увеличихме обучението им от 3 на 4 години. Да могат повече хорариуми да прибират преподавателките им. Увеличихме им им таксата за следването. И, разбира се, след като грабнат дипломите, девойчетата се разбягват по света. Търсят ги със свещ в Англия, Швеция, Италия, Германия. Там за една година ще изкарат колкото тук, в Майка България, за един месец. Майка – или мащеха?
Медицинска сестра – може да се преведе и допълни с още прилагателни, и все ще бъдат верни: хубава, стройна, напета, чиста, грижовна, ласкава, слънчева, сексапилна. И, също: най-мизерно платена, често наскърбявана и ругана, недооценена, унизена, смачкана.
Никой не е написал по-ласкави думи за нея от Йордан Радичков:
“Медицинските сестри, читателю, са странно явление в нашия свят. Те носят винаги нещо чисто и светло върху лицата си, от тях струи милосърдие и спокойствие и без дори да говорят с болните, понякога е достатъчен един само техен поглед, за да се види как лицето на болния слабо се прояснява. Те така умеят да погледнат болния, че да му вдъхнат кураж или надежда. А само като помислим колко е тежка тяхната работа, какви черноработници са и колко е изнурителен техният труд! Аз съм виждал много милосърдни сестри, и млади, и стари, всички те са чистички, спретнати, облечени в снежнобели претилки, обикновено те са колосани, с колосани бели касинки върху косите си, повечето от тях си тананикат, влизайки в стаята с поднос свирепи лекарства, за да видят как пред очите им болният се съживява за живот или да видят как пред очите им болният гасне. Но те, при каквито и да е обстоятелства, запазват бодро и ведро излажение на лицата си. И съм ги виждал, когато се разотиват от болницата, как вървят на групички или поединично, облечени в своите износени стари дрехи, обути в старите си обуща, уморени и посърнали, състарени всяка една поотделно с десет години.”
Нужно ли е да се добавя повече?
Докога, докога ще ги тормозим и няма да ги забелязваме? Докога ще се отнасяме с тях унизително и пренебрежително?
Всичко на този свят се връща. “И всекиму – заслуженото!” – казваше Левски. И, още: “Народе????”
Нека да си припомняме този негов вопъл когато хулим лекарите и не забелязваме сестрите си.
И после да не се чудим, нито да се сърдим, че те ни напускат тихичко, на пръсти.
