ПАРАЗИТНИ БППП
Те са най-невинните, защото не увреждат вътрешните органи. Паразитите, които ги причиняват, са половите въшки и крастата.
ПОЛОВАТА ВЪШЛИВОСТ (фтириаза, педикулозис пубис) се причинява от “бубите на любовта” – безкрилите насекоми полови (срамни) въшки. Освен при секс, те могат да се прихванат, макар и рядко, при спане в хотели, общежития или туристически спални със зле поддържана хигиена, непочистени седалки на чинии в обществените тоалетни, а още по-рядко – в обществения транспорт.
Половата въшливост е описана за първи път от Реди през 1668 г. Често се съчетава с други венерози.
Инкубационният период от контакта до появата на сърбежа е 30 дни.
Основният признак е силният сърбеж в слабинната област и по окосмената част на пубиса, особено нощем. При силно опаразитяване въшките могат да обхванат и другите окосмени части на тялото – подмишниците и дори миглите.
Локалното приложение на антипаразитни спрейове, дори и на старото изпитано народно средство – равни части оцет, гас и олио, бързо дават резултати; още по-добре – придружени с избръсване на засегнатите части.
КРАСТА (скабиес), може би за учудване на някои, е също БППП (защото при класическия секс, осъществяван в старата мисионерска поза, коремите се търкат един о друг).
Думата акар (кърлеж) се използва за пръв път от Аристотел в неговите трудове. Името скабиес идва от латинския глагол scabere (чеша се, драскам се). Първият лекар, който описва болестта, е Абу-И-Хасан-Ахмед (ок. 970 г.), а морфологията на акара – от Бономо и Честони, които го разглеждат под микроскоп през 1687. Хебра открива (1844) лечението на крастата със сяра.
Инкубационният период от заразяването до сърбежа е 2-4 седмици и по-малко от 24 часа при повторен скабиес, което се дължи на сенсибилизацията от първото заразяване.
Крастата се причинява от миниатюрен прозрачен паразит, едва забележим с просто око кърлеж. Мъжкият акар умира веднага след копулацията. Оплоденият женски акар дълбае миниатюрни тунелчета в епидермиса, в които снася всекидневно по 3-4 яйца до края на едномесечния си живот. Именно тази “миньорска” дейност на бременното кърлежче причинява упорития сърбеж предимно по корема и вътрешната част на предмишниците (особено нощем), но също и между пръстите на ръката, скротума (мъдната торбичка), лактите, подмишниците.
Инкубационният период на заболяването е средно 10 дни – от 2 (през топлите) до 45 (през студените) сезони. През това време заразяването също се извършва, което прави тази иначе невинна болест много коварна и неприятна.
Съществуват достатъчно ефикасни средства (съдържащи изпитаната сяра и др.), които унищожават кърлежчетата, но те трябва да бъдат назначавани от специалист.
При неправилно или продължително лечение, вследствие разчесванията, се появяват усложнения – пиодермити (гнойни пъпчици) с екзематизация.
Крастата се наблюдава в около 5% от посетителите на венерическите кабинети в САЩ. Описани са 2 пандемии в края на двете световни войни – 1918 и 1945, по разбираеми причини…
БППП, ХАРАКТЕРИЗИРАЩИ СЕ С ХИПЕРПЛАЗИЯ И ТУМОРИ
Три вирусни БППП – полови (венерични) брадавици, молускум контагиозум и саркома Капоши се проявяват с верукозни (брадавични) или туморовидни образувания.
ПОЛОВИ БРАДАВИЦИ (КОНДИЛОМАТА АКУМИНАТА)
Наричани са още островърхи брадавици, папилома акумината или венереа. Клинично се характеризират с вегетиращи лезии по кожата и лигавиците на гениталиите и около ануса.
Заболяването е известно от древността. Причинителят му е описан от Крауфорд (1965) – човешкият папиломен вирус, който се предава от носителите му дори и когато нямат лезии. (Впрочем, той причинява и рака на пениса и на вулвата, както и рака на шийката на матката.
Кондиломата акумината е една от често срещаните БППП. Папиломните вируси се установяват в цервикса или вулвата на 40-70% от жените, посещаващи венеричните кабинети. Около 35% от бременните жени имат венерични брадавици, които спонтанно изчезват след раждането.
Аналните кондиломи са чести у хомосексуалистите.
Инкубационният период е от 3 седмици до 8 месеца (средно 3 месеца). Най-често обаче инфекцията остава скрита или в субклинична форма. Брадавиците обикновено са множествени, с различна форма и големина (островърхи, папулозни или плоски, понякога сливащи се като цветно зеле, малина или гребен на петел); те често се възпаляват и предизвикват неприятни субективни усещания – сърбеж и парене във вулвата, вагинално течение с неприятна миризма; при травмирането им са болезнени и могат да се разязвят.
Най-честата им локализация при мъжа е гланса или коронката му, както и препуциума и уретрата, а при жената – входа на влагалището, големите и малки срамни устни, перинеума. Понякога придобиват гигантски размери с туморовидни вегетиращи лезии. На цвят са по-често кафеникави.
Всички болни с венерически брадавици задължително се изследват за сифилис, гонорея, хламидийна и ХИВ-инфекция.
Лекуват се с мравчена киселина, ацикловир и други вирусни антигени, електрокоагулация, лазер, хирургическо изрязване, криотерапия – според преценката на специалиста.
Половите брадавици може да се изродят в рак на пениса или вулвата.
МОЛУСКУМ КОНТАГИОЗУМ (ЗАРАЗИТЕЛНИ МОЛУСКИ)
И това вирусно половопреносимо заболяване е широко разпространено. Изразява се в кръгли лезии по кожата, локализирани по гениталиите и перинеума.
Описано е за първи път от Батеман (1817), а Рушка и Каушке установяват (1943) вируса, който го причинява: молускум контагиозум вирус.
Заразителните молуски не винаги са БППП; те са широко разпространени и понякога се наблюдават като малки епидемии в детски колективи и у посетителите на плувни басейни, както и при спортисти в контактни спортове (борба) и масажисти.
Инкубационният период е 14 до 50 дни, но понякога стига и до 6 месеца. Болестта има хроничнорецидивиращ ход. Често се съчетава с изразена имуносупресия (СПИН!, неоплазми, диабет). Изразява се в еритемни или с цвета на кожата гладки перловидни сферични нодули (средно големи брадавици) с плътна консистенция и хлътване (пъпче) в средата, в областта на външните гениталии, венериното хълмче, перинеума и долната част на корема. Големината им е различна – от 3-5 мм до 1-2 см, може да бъдат и “на краче”; при натиск от туморчето излиза млечнобелезникава материя. Понякога сърбят.
Липсва етиологично лечение, освен физикална деструкция (разрушаване) чрез кюртаж на всички лезии с остра кюрета и последваща дезинфекция с йод, сребърен нитрат, фенол или електрокоагулация, криотерапия, каустични средства и пр.
САРКОМА НА КАПОШИ
Описана от Капоши през 1872 г. Причинява се от човешкия херпес-вирус 8 и освен самостоятелно заболяване, е и част от новия синдром на СПИН.
Развива се 10-20 пъти по-често у хомосексуалисти в сравнение с ХИВ-болни, заразени по кръвен път, което дава основание да бъде причислен към БППП.
Локализира се предимно по краката, често с лимфаденопатия и засягане на вътрешните органи. Различават се 4 форми: нодуларна (доброкачествена, продължава от 5 до 8 години и преминава спонтанно); флоридна или вегетираща (прониква по-дълбоко в дермата, хиподермата, мускулите и дори в костите); инфилтративна (още по-агресивна, с висцерални засягания) и лимфаденопатична (предимно при деца и юноши, засяга лимфните възли и вътрешните органи).
Лезиите на саркомата могат да разрастват или разязвяват; някои цикатризират. Водят до смърт от няколко месеца до 20 години.
БАКТЕРИАЛНИТЕ БППП
СИФИЛИС (луес, болест на Хофман).
Всяка монография на тема БППП започва с него. През Средновековието, както и в близкото минало, той е предизвиквал ужас дори и само при произнасянето му.
От него са боледували много знаменити хора:
короновани особи – кралете на Франция Лудвиг XII (1498 – 1515) и неговият син, наследник на властта и болестта му Франсоа I (1515 – 1547); кралят-Слънце Лудвиг XIV (1643 – 1715) и приемникът му Лудвиг XV (1715 – 1774) – известни като сексуално разюздани маниаци; немският и полски крал Август II Силният (1694 – 1733); Фридрих Вилхелм IV Пруски (1840 – 1861); жестокият фанатик и всемогъщ крал на Испания Филип II (1555 – 1598); руският самодържец Петър Първи Велики;
трима разгулни папи – Александър VI (умира през 1503), Юлий II (1513), Лъв Х (1521);
художници – италианският ренесансов художник Бенвенуто Челини (1571, заразен на 32-годишна възраст от римска куртизанка); големите френски художници Едуард Мане (1983), Тулуз-Лотрек, ван Гог и Пол Гоген (1903);
писатели – англичанинът-хомосексуалист Оскар Уайлд (1900), французите Алфонс Доде (1897), Бодлер, Маларме и Ги дьо Мопасан (1893); издателят им Жул де Гонкур; немските поети Гьоте (1830) и Хайнрих Хайне (1856);
философи – Фридрих Ницше (1900);
композитори – немците Лудвиг ван Бетховен (1827) и Роберт Шуман (1856);
политици – един от вдъхновителите на Великата френска буржоазна революция Оноре де Мирабо (1791); самият Наполеон (1821); създателят на СССР Владимир Ленин (1924); сатрапът Берия (1953); президентът на САЩ Уудроу Уилсън (1924); идеологът на фашизма Бенито Мусолини (1944); големият наш държавник, но и тиранин Стефан Стамболов (редовен посетител на софийските шантани).
Много интересен е начинът, по който Мопасан реагира при заразяването си от фаталната болест. Ето какво пише той по този повод на приятеля си Робер през 1877 г., радостно, направо възторжено, в почти религиозен екстаз: “Аз имам сифилис, най-накрая, истински, а не някаква жалка хрема… Не, истински сифилис, от който е умрял Франциск Първи. Голяма беда! Аз съм горд, повече от всичко презирам еснафите. Алилуя, имам сифилис, следователно вече няма да се боя да не го прихвана.”
Ежегодно в света от ранен сифилис се заразяват над 65 млн души (2 млн от които умират); 30-40 хиляди от тях са в Европа. Над 1 млн души страдат от вродената му форма.
Понастоящем в страната се регистрират около 600 новозаболели от ранен заразен сифилис (умножете ги по 4, и ще получите истинските цифри…)
Смята се, че сифилисът съществува още в древността, защото намерени кости с хилядолетна давност показват типичните му изменения. Класически е и примерът със седловидния нос на Сократ, предполагаем белег на разрушаването му от луетична гума.
Открилите през 1492 г. Америка колумбови моряци масово се връщат от Новия свят, носейки не само чудни дарове и екзотични птици и растения, но и сифилис от индианците.
През 1494 г. френският крал Карл VIII Френски тръгва на завоевателен поход към Неапол с огромна, 36-хилядна наемна армия. С обоза й пътува и внушителна група от 800 проститутки. Само няколко години по-късно сифилистична епидемия залива цяла Европа и я потопява в ужас и отчаяние (смята се, че заболява едва ли не половината от населението на Стария континент). Германският император Максимилиан обявява тази напаст за malum franciscum (френска болест). Чак към 1520 г. епидемията затихва.
Втора сифилистична вълна се наблюдава през VIII век, времето на абсолютизма. Смята се, че повечето благородници, вкл. и в кралския двор, прихващат болестта; оттогава – и разпространението на модата да се носят огромни яки и перуки, които да скриват струпеите от разязвилите се гуми и косопада.
По време на наполеоновите войни се надига т. нар. трета сифилитична вълна в Европа. Страшната болест засяга почти всички френски войници, вкл. и самия техен император и предводител.
За четвърта и последна сифилитична вълна на Стария континент се приема Първата световна война.
Джироламо Фракасторо (1478 – 1553), италиански астроном, лекар, поет и драматург, един от представителите на италианския Ренесанс, основоположник на ранната епидемиология (със знаменитото си съчинение “За контагиите, контагиозните болести и лечението им”, 1546), всъщност написва първия обемист и авторитетен труд “за френската болест” (“De morbo galllica”, 1525). Той е автор и на поемата “Сифилус” (1530), главният герой на която – овчарче, е наказан от Аполон с “новата чума”, задето се е осмелил да се влюби в богинята Венера. Ето как един средновековен литературен персонаж дава името си на тази толкова страшна за времето си болест…
Сифилисът се причинява от бледата спирохета (от групата на трепонемите): тирбушоновиден, много подвижен, подобен на спирала микроорганизъм с 8-20 извивки и дължина 6-20 милимикрона; открита е от микробиолога Шаудин и венеролога Хофман на 3 март 1905 г. Бледата спирохета загива мигновено от въздействието на дезинфекциозни средства, сапун и перилни препарати.
В над 90% сифилисът се предава по полов път и мястото, където се яви първичният му афект: гениталиите, ануса или устната лигавица, издава начина на заразяване – хетеросексуален, хомосексуален или орален секс…
Инкубационният период е колкото излюпването на една пиленце от кокоше яйце – точно 21 дни или 3 седмици, много рядко – по-дълго време. Не е вярно разпространеното шеговито народно умотворение, че “сифилисът не повтаря”; невъзприемчивостта към ново заразяване съществува само по време на първичния афект (т. нар. шанкър-имунитет); след излекуването човек може да се зарази и повторно, и да потрети, и да почетвърти, като всеки път инкубационният период се скъсява и е много по-къс от първоначалните класически 3 седмици.
Първичният афект (улкус дурум, твърд шанкър) се развива, както вече подчертах, на мястото на инокулацията (проникването) на бледата спирохета: главичката на пениса, съответно външната част на влагалището или срамните устни, ануса, устата. Това е т. нар. първичен сифилис. Твърдият шанкър представлява несърбяща и неболезнена язвичка (по-скоро – ерозия) с големина на лещено зърно до 10-стотинкова монета, с яркочервен цвят, като прясно одрано месо и твърдо хрущялно дъно, секретиращо ликвор (богат на спирохети). Близкостоящите лимфни възли се подуват, но също не болят и не сърбят. Това е най-благоприятният момент за лечението на сифилиса: ако диагнозата се установи (което не е трудно за опитния специалист, особено ако се потвърди с ултрамикроскопия). Класическата серологична проба на Васерман, предложена през 1906 г.; е отрицателна през първите 2 седмици; тя обаче вече не се прави. 10-дневното приложение на пеницилин, 4 пъти мускулно, напълно ликвидира смъртоносната през Средновековието БППП.
След 6-7 седмици твърдият шанкър (който е силно заразителен) изчезва от само себе си и ако не е бил лекуван (липсата на друга симптоматика успокояват по-примитивните хора и те не търсят лекарска помощ), първичният сифилис преминава във вторичен. Тогава бледите спирохети навлизат в кръвообращението и причиняват обривите. Те могат да наподобят всяка кожна болест и се състоят от макули, папули и пустули (петна, пъпки и гнойни пъпчици), които се лющят и сърбят и са разпространени по цялото тяло. Това е най-заразителната фаза на луеса. Ако и тя не бъде лекувана, обривът, също като твърдия шанкър, преминава от само себе си след няколко месеца и преминава в латентен (скрит) стадий. При липса на лечение обривът отново се появява (рецидивиращ вторичен сифилис); той се редува с нов скрит период; и така – няколко пъти за срок от 3 до 5, дори над 15 години, когато сифилисът вече е станал третичен (тогава не е заразителен). При изобщо нелекувани или недобре лекувани болни след 10-20, дори повече години могат (но не е задължително!) да настъпят късните форми на луеса – висцерален сифилис (със засягане предимно на черния дроб, главния мозък, костите, аортата, коронарните миокардни съдове, очите), табес дорзалес (гръбначния мозък – губи се сетивността и походката става много характерна, с неконтролируемо повдигане и отпускане на краката), прогресивна парализа. Това значи, че болният е пропуснал и първичния, и вторичния си стадий, което е недопустимо за интелигентен човек!
Първото химиотерапевтично лекарство въобщо е препарат 606 (наречен по-късно салварзан), открито през 1909 г. от знаменития Паул Ерлих и предназначено именно за луеса. Великото откритие на Флеминг пеницилин (1928) се прилага от 1943 г. от Махони, Арнолд и Харис и поставя началото на най-успешното, окончателно и бързо (само за 10-тина дни!) лечение на тази толкова страшна в миналото болест, измъчвала и покосила милиони европейци, сред които стотици блестящи интелектуалци.
(Следва продължение …)
