Най-после, след толкова усилия и хвърлена (явно, не нахалос!) енергия, 15 август бе официализиран от МС като Национален Ден на Спасението. Това стана при последното за 2012 г. заседание на Кабинета, на което Министър Десислава Атанасова внесе съответното предложение. Благодаря й от все сърце!
Така България стана единствената страна в ЕС, а вероятно – и в света, която всяка година на 15 август с 1-минутно мълчание точно в 12 ч., придружено от воя на сирените (подобно на 2 юни), ще отбелязва паметта на своите граждани, загинали при спасяване живота на други българи.
Как се стигна до този вече държавен ритуал, който без съмнение прави чест за страната и съсловието ни?
На 2 юни 2005 г. пътувахме с микробус за Албена, където щеше да се проведе традиционният семинар по хомеопатия на Боарон. Точно в 12 ч. призовах шофьора да спре, а колегите-пътници да излязат вън, за да почетем с 1-минутно мълчание подвига на Ботев и падналите за България. И изведнъж ме озари идея: а защо да не почитаме паметта и на лекарите, починали по време на работа? Сетих се за Стефан Черкезов, който преди десетки години бе спасил много хора от пламнал автобус. Като се върна в София, ще издиря датата на подвига му и, по подобие на гибелта на Ботев, ще я отчелязваме с 1-минутно мълчание. Споделих тази идея с един професор, чието име не искам да спомена, защото ми е приятел, а той ми се изсмя: “Какви са тези социалистичеки ритуали? Стига с този Стефан Черкезов, навремето не слизаше от вестниците; социалистически номера…” Бре, още малко – и ще ме изкара комунист…
Като се върнахме в София, разрових справочника “Блежити дейци на здравеопазването” и открих датата на подвига на д.р Черкезов: 15 август. Съвпадението с големия църковен празник Успение Богородично бе странно. Само седмица по-късно срещнах, точно пред ВМА, д-р Мариана Кирилова, несменяемата председателка на РЛК – Велико Търново и веднага й споделих идеята, да я зопечнем там, пред Районната болница, която носи името на героя. Тя я прие веднага, безрезервно и с явна радост. “Само че – предупредих я, – нито дума на Кехайов.” “Че защо?” – учуди се тя. “Защото той не приема моите идеи или ги приватизира, по подобие на Чилови дни.” “Ще правим каквото трябва, а да става каквото ще!”, отсече решително тя.
После реших, все пак, да пратя на Колегията едно писмо по факса, за да бъде документирана идеята и да не ми я присвоят, както стана, впрочем, не само с Чилови дни, но и с другите мои инициативи: Деня на българския лекар, Празника на българските фармацевти, Белиновия симпозиум по УНГ. Освен завистливо, ние сме си и крадливо племе сме, ще знаете..
Някъде към 10 август от Велико Търново ми се обади… секретарката на Колегията, за да ме уведоми, че УС е отхвърлил идеята ми. Занемях. “Защо?”, попитах с пресъхнала уста. “Защото е много горещо”, беше още по-неочакваното обяснение. “Но Черкезов не е избирал деня на подвига си.” “Това е, дочуване.”, и момичето ми затвори телефона.
Стоях вцепенен само 2 минути. Помъкнах се в жегата при ген. Стоян Тонев, началника на ВМА. Набързо му обясних положението. Предложих му да започнем ритуала пред Паметника на медицинските чинове, загинали във войните, който се намира в градинката пред ВМА. Генералът прие идеята без никакви условности. Предложих му още нещо: да заповяда на персонала да слязат в 12 ч. пред мястото, а 2 линейки да вият със сирените си по време на мълчанието. Дойдоха много приятели: д-р Константин Тренчев, д-р Петър Константинов, д-р Пламен Радославов, от БЧК. БЛС не изпрати нито един представител – вождът, чийто агентурен псевдоним вече излезе, “Жеко”, не даваше на никого да се дореди до мене: нали му исках оставката…
Така се започна. През 2006 и 2007 изпълнихме ритуала пред паметника на д-р Черкезов в двора на едноименната болница във Велико Търново. Съдействие ми оказа тогавашният й изпълнителен директор д-р Даниел Илиев. Дойде и Мариана, дори се здрависа с мен… От 2008 г. и досега го организирам неизменно пред ВМА, като преди това изпращаме, съвместно с БЛС, писма до РЛК в страната да изпълнят ритуала пред техните лечебни заведения. Следват ни само в УМБАЛ “Св. Георги” – Пловдив, Велико Търново и Враца; за други не ми е известно. Понякога идват и от Асоциацията на специалистите по здравни грижи. БЧК присъстват винаги. БЛС (откакто председател е д-р Цв. Райчинов – също винаги!) От “Пирогов” отказваха няколко пъти; директорът (вече бивш) Раденовски не искал да се набива в очите на властниците… Нищо, че това е болницата с най-много жертви по време на работа – 19 хирурзи и 3 м. с. (Общият им брой за България, колкото досега съм издирил, е над 130 лекари и 15 м. с.).
Това ми се видя недостатъчно. Неформалното отбелязване лесно може да престане. И започнах да пиша инициативни писма на здравните министри. Нанев се мота дълго време, цели 9 месеца, докато не го изгониха… Анна-Мария Борисова ме накара да питам патриарха дали ритеалът не противоречи на Успение Богородично. 4-ма владици последователно ме успокоиха, че няма противоречие (Неофит, Кирил, Григорий, Николай). Патриархът, както ме увери неговият секретар Диониси, не отговарял на простосмъртни миряни, като мене. Виж, ако му се обадел лично министърът, дори и само по телефона, щял да му каже същото: няма проблеми. Писах на Анна-Мария, но само след 6 месеца тя също беше пътник… После се захванах да настоявам и пред Стафен Константинов( същият отговор: “Питай патриарха.” Абе, хора, ние синодална държава ли сме или парламентарна република. “Попитай го по телефона, той ще ти каже, че не възразява.” “А, къде ще му търся сега телефоните…”
Зодия Овен обаче не знае заден ход. 2-3 последователни писма до Премиера, с копия до новата министърка Атанасова. И работата стана!!
Така кръгът, за който съм мечтал и съм се борил от дълги години, се затвори. Създадох на своите колеги професионално-съсловния им празник – 19 октомври (1994), като символ на високата им стойност, после – Чилови дни (1998), символ на високата квалификация, и сега – Деня на Спасението, като символ на самоотвержеността им.
Аз съм щастлив човек. Колегите ми ще празнуват празниците и ще отбелязват символите, които им създадох. Благодаря на всички за подкрепата!
