Няма спиране, няма умора вече близо 81-годишният колега д-р Герго Цонков, ОПЛ в Мездра, където дълги години завеждаше Детското отделение. Броят на книгите му е обратно разместените цифри на годините му – 18! И то – почти изцяло посветени на най-великата професия, пълни с истински случки от честития му живот и богатата му практика.
Започва да пише и праща статии, предимно критични, от ученик. И следват неизбежните за нашите географски ширини гонения и неприязън от страна на властимащите, които искат само сляпо послушание и гръмки венцехваления. Цонков не се снишава, напротив – продължава пътя си, следва съвестта си, каквото и да му струва. Най-много удари получава от собствените си колеги, добрали се до малко по-високи постове.
Дерибей-кмет не му дава бележка за кандидатстване; едва не пропуска сроковете. Главен лекар крие документите му за специализация. После принудително го командироват в Кнежа, и то при положение, че трябва да се грижи за умираещата си майка. Дават му най-малката заплата.
През 1965 г. двама здравни ръководители сключват договор с ТКЗС – Мездра колективът на болницата да обработва 100 дка царевица. Лекарите надве-натри трябва да прегледат пациентите и… да бягат на полето да окопават и поливат любимата култура на Хрушчов. Всички роптаят, говорят под сурдинка “Забравихме, че сме лекари”, но отново единствен д-р Цонков се решава публично да протестира, подобно на вазовия Мунчо. И ето реакцията след поместването на кореспонденцията му във в. “Здравен фронт”: “Някои ме поздравяваха за смелостта, като най-напред се оглеждаха да не бъдат забелязани от главния лекар.” Колко познати моменти; мен също не смееха да ме поздравяват след публикуването на “Унижение през целия ден”. По също познат ни до болка сценарий се свиква общо събрание на колектива, на което местна партийна Пасионария заявява, че публикацията представлява злепоставяне на болницата, от което полза имат враговете…
Принуждават д-р Цонков да напусне Мездра и да отиде в Ботевград; където го носят на ръце; след 2-3 години го умоляват да се върне. Малко хора биха се съгласили повторно да се набутат в устата на вълка. Но местният патриот го прави. Защо? За да получава нова партида удари, предимно под кръста. Особено се озлобяват мездренските феодалчета от достойното му поведение пред един зам.-министър, който се опитва незаслужено да му се присмее, след което водят големеца, както се правеше в онези времена, на печено агне. Минава дълго време, докато му “намерят цаката”. Да се чуди и да се мае човек защо Цонков не скланя глава и продължава да посочва недъзите – не да се заяжда, а да се търсят начини за преодоляването им. От “отсрещния лагер” не спират канонадата; буквално всички местни гаулайтери се надпреварват кой повече и по-често да му причини някоя неприятност, да го огорчи, с тайната надежда да го отчае и “вкара” в руслото на безличните послушковци. Не са познали!
Лично познавам д-р Цонков от душните, но славни времена, когато в. “Здравен фронт” наистина заслужаваше името си и воюваше за “малката правда” (краят на 70-те, началото на 80-те години на миналия век). Идваше на собствени разноски от Мездра и ни носеше своите свежи кореспонденции, пълни с тревогите на колегите от Мездра. Публикувахме текстовете, макар че принципалите от МЗ се мръщеха. Със сигурност Герго не можеше да си покрие материалните разходи с мизерните хонорарчета, които му подхвърляхме; да не говорим за неизбежните главоболия с мездренските и врачанските си началници. Но той продължаваше да воюва храбро за Истината.
Не познавам нито един от хората, за които д-р Цонков пише в поредната си книга. Но ми е особено мъчно за д-р Фабиана Владимирова, която издъхва минути, след като се прибира късно вечер вкъщи след тежък напрегнат работен ден в отделението, последвани от поредица домашни визитации, едва 54-годишна. Включили сме я в славния списък на лекарите, починали по време на работа. Колективът взема единодушно решение, одобрено от болничното ръководство (№ 26/23 декември 1992) Детското отделение да носи нейното име. Поставят съответната табела. През м. г. обаче, по време на ремонт, тя “изчезва” и въпреки настоятелното ни Открито писмо (в. “Български лекар”, бр. 10/2013) до сегашната изпълнителна директорка да възстанови полагаещата се почит към загиналата колежка, положението си остава същото. Това е грехота – пред Бога, пред светлата памет на една героиня, пред достойнството на колегите й, пред Духовността и Колегиалността. И позорно петно за поредния малък местен велможа, поставил се над желанието на десетки лекари, чието име ще потъне в забвение, както на жалките му предшественици! Рано или късно, въпросната табела ще бъде възстановена; петното обаче ще остане; но който си го е лепнал сам, да си го носи.
Мъжественият, неустрашим д-р Цонков, десетилетия гонен и мачкан от малки, облечени във временна власт местни феодалчета, устоява и се възвисява над всички тях не само с безупречната си работа на педиатър, но и с крилатото си слово. Познаваме го също като добър шахматист-състезател и участник в драмсъстава.
Ще завършим със стих от песен на Тони Димитрова:
“Хайде, старче, в ръце да се вземеш
и отново на път да поемеш.
не от лудост и за слава
просто пътят продължава!”
