“…хирург на безнадеждните случаи.”
“Болният орган трябва да се отреже…”
“Хирургът има око на ястреб, сърце на лъв, ръка на художник – ваятел и душа на любяща майка.” Професор Александър Станишев
Най-малкото дете от брака на генерал, доктор Владимир Иванов Руменов с Люба Георгиева Кюпева. Той родом от Крушево, а тя от Велес, Македония.
Иван Владимиров Руменов се ражда на 20.VІ.1914 г. в Стара Загора, където баща му, в качеството си на военен лекар, изпълнява длъжността началник на военната служба на Българската Армия по време на Балканската война при превземането на Одрин.
За разлика от баща си, който е бил много едър мъж, Иван бе сравнително дребен но набит, със синьо-зелени очи и тъмна коса. Като повечето дребни мъже беше изключително амбициозен.
Иван Владимиров Руменов получава образованието си в следните учебни заведения:
Начално образование в у-ще “Васил Априлов”, София. Завършва го през 1925 г.
Прогимназия в у-ще “Тодор Минков”, София. Завършва го през 1928 г. с пълно отличие.
ІІ-ра мъжка гимназия (22 ЕСПУ) “Георги-Сава Раковски”. Завършва го през 1933 г. с пълно отличие. Негов съученик там и впоследствие добър приятел е най-добрият световен бас, оперният певец Борис Христов.
Съученик и близък приятели там му е Петър Увалиев, български дипломат, филмов продуцент, сценарист и режисьор, теоретик на изкуството, университетски преподавател, писател, преводач, радиожурналист и критик..
Медицинско образование в Медицинския факултет на Софийския университет с успех 4,86 (при тогавашната петобална система).
Дипломира се през 1939 г. с теза върху проблемите на рака на езика. Като студент е бил на разменни начала по един семестър в клиниката на професор Шмиден във Франкфурт на Майн – 1938 г. и във Варшава – 1936 г.
През 1940-42 г. отбил военната си служба в Школата за запасни офицери в София. През 1943 г. е мобилизиран в продължение на три месеца в дивизионната болница в Битола. Взима участие в първата и втората фази на Отечествена война като хирург на І-ви Санитарен влак, а по-късно като началник на І-во отделение на І-ва Софийска местна болница.
По време на бомбардировките над София през януари 1944 г. е евакуиран във Враца и Стражица.
През втората половина на тридесетте и началото на четиридесетте години на ХХ век водещ хирург в Медицинската Академия в София е професор Александър Станишев, същият този, който през лятото на 1943 г. има нещастието да стане министър на Вътрешните Работи и когото първият състав на комунистическият “Народен съд” след 9.ІХ.1944 г. осъжда на “смърт чрез разстрел”.
Палачите изискват от него да установи смъртта и подпише смъртните актове на цялото правителство, разстреляно пред очите му, след което му теглят куршума и на него. Общият им гроб е неизвестен…
Та когато, току-що дипломиралият се, Д-р Иван Руменов се връща от Германия през 1937 г. е твърдо решен да специализира хирургия при професор Станишев. Няма вакантно място за стажант и той става доброволен сътрудник на ІІ-ра Хирургична клиника към Медицинска Академия – клиниката на Станишев.
Боготвори шефа си, постоянно е до него и го гледа в очите и ръцете. Постоянно е в клиниката, живее в нея. Асистира при операции, дава дежурства и всичко прави със себеотдаване и, разбира се, безплатно.
Този му статут трае до 1947 г. с кратки прекъсвания, поради ІІ-та Световна война. През 1945 г. взима изпит за специалност по хирургия.
Съдейки по информацията от една тъмночервена тетрадка с метална спирала, която видимо по почерка, който до болка познавам е попълвана от баща ми:
За периода 2. І. 1947 г. – 25. ХІІ. 1947 г. е извършил 272 операции. Работните дни през годината са 311.
За периода 3.І.1948 г. – 30.ХІІ.1948 г. е извършил 371 операции. Календарните дни през годината са 365.
През 1948 г. свързва живота си с Д-р Йордана Стефанова Бозвелиева. През същата година комунистическата “народна” власт си дава сметка, че Д-р Иван Руменов, май не й симпатизира особено и му “предлага” да напусне Медицинска академия и столицата и да се пресели в място, което на него му харесва (колко демократично!). Поради любовта си към морето той избира Бургас.
През 1954 г. “народната” власт му разрешава да се върне в София и е назначен за шеф на хирургичното отделение при Градския онкологичен диспансер “Д-р Рачо Ангелов”.
Впоследствие все по конюнктурно-политически причини работи във ІІ-ра градска болница, в института за спешна медицинска помощ “Пирогов”, от 1975 г. е шеф на хирургичното отделение на ямболската окръжна болница за 6 години. От 1982 г. за още 5 години в Пирдоп.
През 1981 г. Д-р Руменов бе пенсиониран и от тогава да 1987 г., когато вече беше навършил 73 години и оперираше без очила, с което се гордееше, работеше като завеждащ хирургичното отделение в болницата в Пирдоп. От 1987 г. почти до края на земния си живот през 1994 г. беше консултант на обществени начала в Центъра по онкология в София.
Д-р Иван Руменов беше автор на няколко оперативни метода из областта на коремната хирургия, които са признати за рационализации.
Неговият метод за цялостно премахване на стомаха при рак е оценен и рефериран в хирургичните списания на Европа, въз основа на което през 1982 г. д-р Руменов беше поканен от университета в Ричмонд – САЩ за оперативна демонстрация. Към научния му архив се числят 174 научни публикации, от които 28 на английски, немски, френски, руски и румънски.
10 години е член на редакционната колегия на сп. “Хирургия”.
Участва в международни конгреси из цяла Европа.
Удостоен е със:
“Орден на труда” – златен
“Кирил и Методий” – І-ва степен
“Климент Охридски”
“Заслужил деятел на Български червен кръст”
“Отличник на Министерство на народното здраве”
Съветски и български медали за участие във ІІ-та Световна война.
Това е сухата история на живота на Д-р Иван Владимиров Руменов.
Напусна този свят пет години след 10.ХІ.1989 г. Тези пет години се бяха оказали достатъчно, за да може, скрито заложената от комунистическия режим, духовна, морална и материална разруха на България да излезе наяве в пълната си сила.
Последните години от живота си Д-р Руменов преживя в крайна материална оскъдица. През зимата с майка ми се мотаеха из къщи с палта и шапки. Не смееха да си включат печката. Пенсиите им бяха мизерни.
На 1. ІІІ. 1994 г. привечер баща ми получи инфаркт. На следната вечер получи инсулт, от който изпадна в кома до 27. ІІІ. 1994 г, когато втори инфаркт го изпрати в Отвъдното.
По време на погребението му на Централните софийски гробища, не само гробищната църква, но и площадът около нея се оказаха тесни за дошлите да го изпратят.
Според спомените на Иван Руменов, в качеството му на единствено момче в семейството е бил доста разглезен. В детските и юношески години е бил скаут.
Доколкото знам от спомените му голяма роля за влюбеността му в природата е изиграл братовчед му Васил Руменов. Двамата ходили често по Витоша и Рила.
Посещавал бил морският лагер “Чайка”, организиран от Младежкото Християнско дружество. Смяташе, че там е получил първите си уроци по мъжество. Дълги години е останал свързан с лагера. Изпълнявал и ръководни функции.
В качеството си на син на д-р Иван Руменов мога да твърдя, че беше изключително несръчен и непохватен. В малкото случаи, когато му се наложеше да си зашие копче, защото майка ми случайно не е вкъщи, имах чувството, че ще си зашие пръстите.
Когато пътувахме с колата из България няколко пъти пукахме гума и той трябваше собственоръчно да я сменя – аз бях малък и не можех да му помагам. Освен дето беше изключително слаб шофьор и нищо не разбираше от техника, струваше ми се, че ще си счупи я пръст, я ръка, я колата ще падне върху него.
Когато човек силно иска нещо, намира начин да го постигне. Та и Д-р Иван Руменов, независимо от току-що изброените недостатъци бе успял да направи от себе си един от най-добрите български хирурзи-онколози от втората половина на ХХ век.
Хирургията ми беше интересна и когато поотраснах той с удоволствие ме взимаше на операции. Възхищавах се на сръчността на баща ми. Така и не можах да разбера как точно се правят хирургичните възли в края на операцията, толкова бързо ги вързваше.
Това беше един съвършено различен човек от онзи, който си шиеше копче в кухнята. Наистина гореше в “своята Хирургия”. Всеки ден привечер задължително минаваше визитация – нещо, което нито е задължително, нито някой друг правеше. Той беше “Шефът” и не беше длъжен да го прави, но имаше вътрешната потребност и считаше за свой дълг лично да наблюдава пациентите си.
Владееше английски, немски и френски. Знаеше и руски.
В желанието си да помогне на повече страдащи хора и уверен в знанията и уменията си не се ограничаваше само в областта на стомашната онко-хирургия. Правеше и гръдни и черепни и костни и гинекологични операции. Един от специалитетите му беше операцията на рака на гърдата.
Беше инициирал и участвал в организирането на системни профилактични прегледи из страната в борба с това заболяване. Самият той взимаше най-дейно участие в тези прегледи.
Баща ми се гордееше с прозвището, което колегите му, не без завист, бяха дали: “хирург на безнадеждните случаи”. Беше привърженик на тезата, че медицината не е терапия, а Хирургия. Негов е изразът: “Болният орган трябва да се отреже”.
Независимо от това, че не беше направил компромис с антикомунистическите си убеждения се радваше на уважението на колегиума. Това, обаче не попречи на комунистическата власт да го гони от тази или онази столична болница и на три пъти от София в провинцията.
Във всяка болница, в която попадаше печелеше симпатиите на колектива с уменията, знанията си и чувството си за хумор. Пък и слава Богу процентът на истинските комунисти в България по това време съвсем не беше голям, та колегите, като нормални хора симпатизираха на откритото му противопоставяне на режима.
Трябва да призная, че той правеше каквото му беше по силите, за да скандализира властта. Непрекъснато навираше в очите на болничните партийни секретари и комунисти, това че бил ученик на фашиста Станишев и че той самият бил фашист и въпреки това е най-добрият хирург.
А с “фашист” д-р Иван Руменов изразяваше несъгласието си с “комунистическите” идиотщини на режима. Нито Станишев, нито той изповядваха фашистка идеология. Един от любимите поети на баща ми беше Смирненски. Толкова вдъхновено рецитираше “Червените ескадрони”.
На всичкото отгоре имаше наглостта да се сърди на управляващите, че не му давали възможност да стане професор. От последното страдаха главно пациентите, защото д-р Руменов наистина имаше какво да даде на бъдещите лекари – студентите.
По неволя се задоволяваше с това да преподава в сестринското училище на улица “Йорданка Филаретова” и да подготвя операционни сестри.
Един “библейски” случай от хирургичната практика на баща ми, от периода на изгнаничеството му в Бургас:
Виден комунистически гаулайтер от София заболява. Столичните болници си го подхвърлят, без да могат да му помогнат. Най-накрая, когато и в Правителствена Болница не могат да сложат диагноза му подхвърлят:
“Абе, в Бургас има един Д-р Руменов дето може да те оправи, ама не е от наште. Фашист е .” Гаулайтерът постъпва в бургаската болница. Стига се до операция. Слагат го на операционната маса и като всеки опериран, преди да го упоят го вързват. “Другарю Едикойси, – казва баща ми – (тогава всички бяхме другари , а не Господа) тука всички сме фашисти и сега ще те убием без изобщо да може някой да докаже вината ни.”
Мога да си представя какво е преживял горкият човечец преди да се унесе от упойката. Слава Богу операцията приключила успешно и гаулатерът бил излекуван. Дълги години по-късно бяха приятели с баща ми.
Д-р Руменов беше заобиколен от огромна кохорта излекувани пациенти, които се бяха сприятелили с него и бяха готови и в огъня да влезнат заради него. Бяха от най-различни обществени групи. Той освен, че беше амбициозен беше и много суетен и тщеславен, та това му беше приятно, но трябва да кажа, че приятелството им беше истинско и взаимно.
Неговото отношение към тях беше като към родни деца, макар много от тях да бяха чувствително по-възрастни. С много от тях често ходехме по екскурзии по планината и из страната. Почти нямаше географска точка из България, в която да нямаше негов пациент.
Спомням си началото на едно такова приятелство:
Лято, събота, осем сутринта, москвичът е натоварен – заминаваме за месец в Созопол. Аз съм на пет години и съм на върха на щастието. баща ми пали двигателя. Майка ми вкарва ключа в ключалката на вратата и в този момент отвътре иззвънява телефонът. Влиза вътре и… Димитър Талев бил получил поредното спукване на язва. И никакво море и никакъв Созопол…
До края на живота си Талев беше чест и скъп гост вкъщи. Спомням си го на Ивановден. Идваше по-рано от десетките други гости. Сядаше на дивана под елхата и дълго си говореха с баща ми за Македония и други важни неща, докато камината буботеше…
За добро или за зло Д-р Руменов не беше Бог, макар да се блазнеше от тази мисъл, та понякога някой много тежко болен пациент не можеше да бъде върнат към Живота. Тогава вкъщи настроението беше задълго траурно. Той наистина изживяваше смъртта на пациентите си трагично.
Като загуба на най-близък човек и като загубена битка със Смъртта. Чувстваше се лично отговорен. Затваряше се в себе си. Виждал съм го и да плаче.
Д-р Иван Руменов беше измислил идеалният начин да съчетае любовта си към природата и страдащият човек. Беше сътрудник на Планинската контролно спасителна служба – ПКСС. Караше сносно ски.
Най-различни истории се разказваха за баща ми, а и той обичаше да се поизфуква. Беше чешит. Мисля, че две истории добре го характеризират.
През петдесетте години на мода били тесните и издължени обувки “трендафори. Баща ми имаше широко и късо ходило, та обувките го стягали и не можел да се издокарва за пред гаджетата. Един ден седнал сам на операционната маса и започнал.
Сложил си местни упойки, отрязал си първо кутрето на десния крак, а после и на левия. Често си събуваше чорапите, за да докаже достоверността на разказа си…
Пак по това време в Бургас се възпалил апендиситът му. Нагласил огледала над операционната маса, сложил си местна упойка и направил външният разрез… Слава Богу си дал сметка, че рискът е доста голям та извикал колегата да го довърши…
След падането на Берлинската стена през 1989 г. и началото на така наречените “демократични промени” в България, които баща ми има щастието да доживее Държавна Сигурност под обществен натиск, разсекрети досиетата на гражданите на България. Оказа се, че почти осемдесет процента сме имали досиета.
Досие имаше и Д-р Иван Владимиров Руменов като несимпатизиращ на комунистическия режим. Съдържаше се в осем папки с дебелина 40 см.?!… Можах да го прочета.
Владо Руменов
