Този сборник с къси разкази на видния наш ревматолог и безспорен читател проф. Златимир Коларов не се отличава от другите му белетристични творби – живо слово, интересни сюжети, чеховска любов към малките хора от народа.
“Той и в писането си е лекар – решителен и обнадеждаващ, наблюдателен и точен, с категорична диагноза на обществото. Безпощадно е отгатнал, че моралът на една държава се измерва по отношението ѝ към децата и старците. Престъпването на този морал е цинична демагогия и тя – рано или късно – се застига от Божи наказ!”, твърди редакторът Никола Радев.
Златимир Коларов
Гълъбите на Александровска
Над Александровска болница прелита ято гълъби. Насочва се към сградата на Стоматологичен факултет, извива покрай Военна болница, прелита над Центъра по хигиена, Пулмологията, Кожна клиника и Майчин дом и се появява се в небето откъм хирургиите.
Гълъбите кацват върху покрива на най-старата сграда на Александровска болница, онази с тунела, дето я знае цяла България и разрошват с човки перата на гърдите си. Във въздуха полита пух.
Вървя по притихналите, изпъстрени с окапали есенни листа алеи, загледан в гълъбите, листата шумолят от стъпките ми и си спомням…
Срещах ги из двора на болницата – сами или в група по две-три, слаби, попрегърбени, сиви в избелелите си дрехи – с мрежичка с хляб и бурканче кисело мляко в ръка и бастунче в другата. Пенсионираните медицински сестри-самотници.
Живееха в тесни като кафези стаи в таванските помещения на Александровска болница с обща за етажа тоалетна, без баня и пералня. Къпеха се и перяха в баните на клиниките от долните етажи. Никой не ги спираше. Дълги години бяха работили в същите клиники и ги познаваха.
Бяха настанени преди години с разрешение на ръководството на болницата. В началото населяваха целия подпокривен етаж. По време на следването ми останаха десетина. Когато след време се върнах от провинцията в София, броят им бе намалял. Освободените стаи използваха за складове, по-късно ремонтираха за лаборатории и кабинети.
Не им позволяваха да палят котлони и отоплителни печки заради противопожарната безопасност. Няколко тръби от парното стигаха до таваните на сградата и затопляха въздуха в коридора.
В стаите радиатори нямаше. Понякога дежурните сестри им носеха останала от болните храна. В началото я отказваха, после я приемаха.
Събираха се на приказка на площадката в коридора пред мрежестата клетка на асансьора. Подпираха се на бастунчетата си или седяха на няколкото почернели стола, които старшата сестра на Хематологията им беше подарила. Повечето мълчаха – познаваха се отдавна, нямаше какво ново да си кажат. После се разотиваха в стаите си.
Някои имаха транзистори и пускаха музика. Другите слушаха музиката през стените – тиха, приглушена и поради това, още по-нежна. После заспиваха. И всяка сънуваше своите си сънища: едни – черни, други – бели…
Сутринта се оглеждаха отивайки към чешмата в края на коридора дали някоя не липсваше. Вземаха бастунчетата и мрежите с празните бурканчета и отиваха до сладкарницата срещу болницата да си купят мляко.
По етажите дежурните сестри, изнервени, недоспали, изморени, будеха болните и подготвяха стаите за сутрешна визитация на лекуващите лекари…
…Така си спомням пенсионираните медицински сестри, които живееха под покрива на болницата. Една по една отлетяха.
Kато гълъби.
