Помните ли социалистическите времена, когато работехме за 110,50 лв месечна заплата, изпратени по разпределение, като каторжници, по непознати краища на Родината? Бяхме млади… Някои не издържаха на безпаричието и тръгнаха по гурбет. МЗ имаше една фирма – “Медексим”, която предлагаше вакантни места в Северна Африка и, преди всичко, в Либия. Там можеше да избираш между 3 града: средиземноморските Триполи и Бенгази и пустинния Себха.
Себха се намира в южния район Фезан, в самата страховита Сахара, на 1000 клм от Триполи, често засипван от гибла (пясъчна буря), с неуредени телефонни комуникации. Именно тук варненският акушер-гинеколог сам пожелава да отиде със съпругата си. Просто – защото иска самостоятелност. Цели 3 години той завежда Родилното отделение и достига невиждан за африканския континент показател на ниска майчина смъртност – 0,5 на хиляда, за чест и слава на българската медицина!
Ето публицистичните съждения на автора относно житието на нашите гурбатчии:
“Сложна е психиката на всеки гурбетчия. Откъснат от средата си и близките хора, неговата основна мисъл е само една – как да спечели и въпреки необичайните условия да се върне здрав. Това желание обхваща изцяло отделната личност и променя нейните ценности и психика. Разпространени бяха негативните прояви на завист, злоба, клюки, интриги, надхитряне, търговия със забранения алкохол и женска плът. Тези отрицателни явления станаха причина всеки да се затвори в себе си, без дружески отношения и споделяне с околните.
На заседанията на т. нар. “Другарски съд” се разглеждаха оплаквания, свързани с поведението, битови свади, обидни клюки и морални отклонения, злепоставящи българската колония. Ръководството на екипа забраняваше подобни прояви, но сред гъмжилото от женски злоезичия и клевети, повечето търсеха контакти извън гетото (българските жилища, бел. Т. Н.), в арабското обкръжение или при чуждестранни строителни компании. Там намираха както транспортни услуги и хранителни добавки, така и парични дарения и подаръци от златни и други предмети. В това отношение най-голяма бе славата на италианските любовници.
Гурбетчийство в България е имало и в началото на ХХ век, но са били главно мъже. За съжаление, в Либия жените преобладаваха сред здравните специалисти. Попаднали при неблагоприятен климат и трудни битови условия, те се принуждаваха да търсят подкрепата на силна мъжка ръка. Това обяснява и многобройните връзки на българките…”
Както се казва – мили родни картинки, за които неведнъж сме слушали. Прави чест на д-р Аврамов, че не ни ги спестява.
13-те разказа в сборника са наистина вълнуващи и се четат леко, на един дъх. Стилът на автора е почти професионален. Този колега, целунат от Бога, с прекрасно семейство, богат с любовта на хората и признанието на съсловието, е честит мъж.
За много години, д-р Аврамов!