Тържествено откриване на Конгреса по хирургия. След приветствените слова и встъпителното слово на акад. Дамянов, по традиция той пуска на екрана имената на колегите, починали през 4-годишния период. Редят се познати с непознати. И – изведнъж: о, ужас, Господи, не е възможно!! И д-р Стоян БЯЛКОВ (гр. Малко Търново, 1948 – 2014), и той, и той, и той с тях!!! Отишъл е Там, Горе…
Вчера ли беше… Следването в Пловдив, слънчевите лета, басейнът на стадион “9 септември”, футболни мачлета. Отсреща някакъв пазач полива с маркуч цветните лехи. Изпотени сме от тичането. Стоян разперва ръце срещу него: “Чичка, я ни полей! А пък ние ще те лекуваме…”. Смях. Младост. Смятаме се за безсмъртни.
После, току-що дипломирани, ни взеха в казармата. Школата във Враца, огромните спални помещения за 100 души, цели конюшни. И някакъв фатмак, сержант, който ни гони с наслаждение, още в 5,20 ч.: “Я, ставайте, докторчета разни, стига сте се излежавали…”. Подгонва ни да бягаме на плаца. И пред локвата ни заповядва да правим лицеви опори, пред нея, та ако не ни издържат ръцете, лицата ни да цопнат в калната вода…
Псувахме, но – нямаше как: иначе щеше да ни кара да бягаме 2 пъти повече.
После се разделихме. Аз – в Ямбол, той – в Пловдив, в Транспортната болница.
Чухме се 2-3 пъти по телефона. Обещах му да го посетя. Миналата година – гледам: болницата (тя е до гарата), цялата в руини. Къде да го търся?
Намерих го: в списъка на напусналите Белия Свят хирурзи…
Сбогом, Стояне, наборе! Бог да те прости!
