След 25 години и лекарите, и пациентите вече са други

Има ли съществена разлика между Лекарите преди след 1989 г.? И възможно ли е само 25 години да я направят?

Да, разликата е огромна. Първо, следването ни по медицина беше съвършено безплатно, без никакви такси. Разбира се, явявахме се на анонимни изпити по биология и химия за определен брой места; в зависимост от бала, някои от нас влизаха в медицинския институт. Имаше и отделни писти за деца на активни борци срещу фашизма и капитализма, както и за турчетата от южните райони, специално за Пловдивския институт – от Кърджали; тези хора обикновено бяха с нисък бал, но влизаха. След дипломирането подлежахме на 3-годишно задължително разпределение; макар и формално, ни питаха за предпочитанията. Не исках да се връщам в родния Ямбол, но склоних, след като останалите предложения бяха Карнобат, Айтос или военен лекар.

Неприятно впечатление ми направи първата ми заплата, помня я като вчера: 110 лв и 50 ст. В същото време главната сестра на нашето кардиологично отделение получаваше 165 лв. Споделих недоумението ми от това странно съотношение със завеждащия; той от своя страна също ми се учуди: така било редно – тя била главна сестра, а аз – само обикновен ординатор. Отговорността ни, безспорно, беше различна, но жената не беше виновна в нищо: това ѝ дават, това взема.

Тогава имаше силна колегиалност и солидарност между лекарите, не както сега: неприязън между общопрактикуващите (джи-пи-тата) и специалистите от извънболничната помощ, както и между всички тях – и болничните лекари. Всеки гледа в канчето на другия и му се струва, че чуждото е доста по-пълно. Тогава болният се лекуваше буквално за всичко: приемаме го прим. за пневмония, но му церим и псориазиса, и пъпката на задните части; ако е нужно – викахме колегите от другите отделения за консултация.

Нямаше откази, нито врънкане: ще ми бъде ли платен извънредният труд за консултацията? Хирурзите се надпреварваха кой да извърши по-сложна операция, интернистите – кой да се справи с по-тежко заболяване. ДНес повечето бягат от тежки случаи. Разбира се, има и герои, но медиите не разказват за тях. Всеки понеделник се събирахме на т. нар. “пато-срещи” с патологоанатома на болницата, на които той разясняваше причините за грешни диагнози. Но тогава се правеха масово аутопсии, те учеха всички ни. Днес не се правят. Нещо повече, патоанатомите ни са не повече от 75-6 в цялата страна.

Гадното е, че заплатите на лекарите тогава бяха изключително ниски. През 1982 г. публикувах във в. “Народна култура” статия по този повод – “Унижение през целия ден”, в която заявявах, че най-мизерно платеният в целия свят лекар е българският; заплатата му трябва да бъде чувствително увеличена, а частната практика – разрешена (министър Ангел Тодоров я беше забранил); тя ми струваше уволнение и известно време си вадех хляба като кофражист; прокуден беше и главният редактор на този вестник Георги Найденов, който се притесни и получи фатален инфаркт.

Сега обаче знаем за високо платени лекари.

В някои специалности (инвазивна кардиология, кардиохирургия) – да. Но, в общи линии, лекарите и сестрите си остават най-ниско и мизерно платените у нас. Ето последните данни от НСИ за 3-тото тримесечие на т. г.: в сферата “Хуманно здравеопазване и социални работи” средната заплата е 853 лв, при 1753 в “Създаване и разпределение на информация и творчески продукти и далекосъобщения”, 1528 в “Производство и разпределение на електрическа и топлинна енергия и газообразуване”, 1466 лв – за “Финансови и застрахователни дейности”.

Не завиждам на тези специалисти, но нека хората не протестират, когато лекарят ги подминава равнодушно или им иска пари за високоотговорната си дейност. При едно достойно и солидно заплащане никой няма да ги гледа в ръцете. Държавата ни е в тежък дълг към българските лекари. Също – и медиите, които често и с удоволствие ги ругаят. Тяхното отношение е част от причините за отварянето на огромна пропаст между лекарите и пациентите и почти пълната загуба на взаимно доверие между тях.

Да, и пациентите ни вече са други след 25 години: все по-болни, все по-недоволни, все по-унили. А без висок дух оздравяването е затруднено. Т. нар. “здравна реформа” не сполучи. Неотдавна проведено социологическо проучване установи, че само 0,1% от хората са доволни от нея. Проучване между лекарите и сестрите не е правено, но и те едва ли са възхитени. Повечето от колегите работят по на 2-3 места, за да осигурят по-добро съществуване за себе си и семействата си, но това им струва огромно пренапрежение за сметка на собственото им здраве.

Искам да организирам една Кръгла маса относно заболеваемостта и смъртността сред лекарите и сестрите, но не срещам разбиране, вероятно защото ще се окаже, че тя е твърде висока. Десетки са тези от тях, които са починали, спасявайки човешки живот – от сърдечно-съдови инциденти, вследствие преумора по време най-вече на тежки нощни дежурства, след заразяване от болестите на пациентите си или при катастрофи с линейки на път към тях.

Заради тези наши герои създадох Деня на Спасението (15 август, датата на подвига на д-р Стефан Черкезов, спасил 47 души от пламнал автобус и починал от обширните си изгаряния), който вече е официализиран от МС. А колко лекари се инвалидизират и принудително пенсионират след прекарани тежки инфаркти и инсулти или преболедуване от хепатит, вследствие заразяване от пациент? С какви пари може да се заплати разрушеното им заради чуждия живот здраве? Лекарите са най-често боледуващите и загиващи на трудовия си пост хора, много повече от миньорите, напр., но на медиите по-голямо удоволствие им прави да ги наричат “убийци в бели престилки”.

Е, и това презрение от страна на обществото и медиите, освен унизително ниското заплащане, е една от основните причини всяка година да ни напускат 500 лекари и да отиват да работят в чужбина, където за един месец работа получават колкото за една година у нас. Да не говорим за побоищата, с които посрещат екипите на “Спешна помощ” бабаити от циганските махали. Този тормоз в наше време, преди 25 години, беше непознат.

Tags: ,

Comments are closed.