18 януари…
На този ден винаги давам курбан.
На 18 януари 1978 г., след като се бях скарал с главния лекар на ямболската болница, напуснах родния си град и отидох селски лекар на казанлъшкото село Ръжена. Шефът на отдел “Селско здравеопазване” д-р Ал. Макелов ме заведе с кола дотам. Беше мразовито, с преспи по пътя. След като влязохме в селото, срещнахме погребална процесия – с конска каруца караха ковчег със старица към гробищата…
Д-р Макелов ме представи на санитарката Мара (нямаше друг персонал), каза ѝ, че ми е разрешено да ползвам втория етаж на Здравната служба за дом и си отиде.
Беше късен следобед, свечеряваше се. Мара ме нагости у тях с боб, после се върнахме, ми накладе нафтовата печка, пожела ми “Лека нощ” и също си тръгна.
Заспах като заклан…
През нощта, към 02 ч., чух откъм двора нечий вик: “Докторе, докторе!”…
“Абе, селяци, кога разбрахте, че имате лекар, та тръгнахте веднага да го будите?!”, изругах, напсувах го насън и се обърнах на другата страна. Очите ми се бяха слепнали в дълбок сън, не можех да ги отлепя. Да, но отдолу пак прокънтя това “Докторе, докторе!”, още няколко пъти.
“Ами ако е за родилка?”… Сепнах се и станах.
И тогава видях Нея – Смъртта!
Стаята бе пълна с мазни задушливи кълбета дим, идващи от нафтовата печка. Веднага ми стана ясно, че е повредена. Скочих да я спра, но колелцето превърташе на празни обороти. Със скок към прозореца го отворих, за да влезе свеж въздух; вече усещах, че се задушавам.
Грабнах си дрехите и слязох стремглаво долу в амбулаторията, където дочаках утрото.
Мара дойде и взе да се вайка: тя знаела, че печката е “нефелна”, но все пак ми я е запалила…
Така щях да си отида в Отвъдното, ненавършил и 30…
Цял ден чаках да видя кой ще да е бил този благословен от Господа човек със спасителния глас, когото бях наругал в дълбокия си сън. Никой не дойде.
Благодаря на Бога, че ме запази…
