Познавам я отпреди 37 години, когато бях млад редактор във в. “Здравен фронт”, тогавашния орган на МНЗ и ПСЗР. Дойде в редакцията зеленоока красива смугла жена и се представи: лекарката на Копривщица. Донесе няколко стихотворения и си отиде.
Четохме ги със зам.-главния редактор д-р Константин Страшимиров, един невероятно талантлив и почтен човек. Харесахме ги и ги публикувахме.
После си изгубихме следите, всеки улисан по задачите си.
В жежък съботен ден отидох до Копривщица с влак. Беше ми дожаляло за Къщата-музей на Димчо Дебелянов, където винаги се вълнувам. Имах нужда от малко духовно пречистване.
Видях Къщата. Видях и д-р Антова, със съпруга й Стоян. Все така весели, слънчеви, добросърдечни.
Не знаех, че е издала две стихосбирки. Подари ми втората – “Дива трева”.
Стилът ѝ беше чувствително развит, мек, призивен, гальовен.
Ето едно от стихотворенията ѝ, посветени на Стоян:
“Докато сладост облива сърцето ми,
щом те помилвам с поглед,
докато огън минава в ръцете ми,
щом се докосна до твоите,
докато красотата като вино ме опива
и едно малко листенце есенно ме радва –
дотогава ще съм щастлива,
дотогава знам – ще съм млада.”
И, още:
“Животът още страсно ме привлича
и тъжните му дни за кратко ме сломяват.
Обичам всичко – всяко живо същество обичам!
И във душите ми
слънца и тръпнещи звезди изгряват.”
Бъдете още дълго време все така влюбени и щастливи, Катя и Стояне!
