Съвместна публикация с в. „Форум Медикус“: Косьо и Николай – непрежалимите, незабравимите

В моите спомени за ръководителите на тогавашния велик в. „Здравен фронт“ стои на първо място д-р Константин Страшимиров (1928 – 1984), когото всички наричахме Косьо. Той му беше цели 16 години не само зам.-главен редактор, но и фактическият му мотор.

След като по собствено желание напуснах родния си Ямбол, където 6 години бях ординатор в Кардиологичното отделение на Окръжната му болница, а също и участъков терапевт, и отидох лекар на с. Ръжена, Казанлъшко, започнах да изпращам на в. „Здравен фронт“ разкази и фейлетони. Един ден в селската Здравна служба ми звънна непознатият за мен д-р Страшимиров и директно ме попита дали искам да отида при тях; от 2 години имали вакантно място за лекар-ординатор. Приех веднага, защото това бе детската ми мечта. Така скъсах с първата си професия (поне – с практическото й приложение) и поех по новото си поприще.

В редакцията ме посрещна набит мургав мъж с блеснали черни очи и бърз говор. Увлече ме от самото начало, още с първите думи: искал вестникът да тръгне в друг стил, с повече критичност и слем поглед в проблематиката. За онези социалистически времена (беше 1978) това бе трудно изпълнимо. Но се захванахме.

В редакцията работеше и друг колега с будно гражданско и съсловно мислене – д-р Николай Стойчев. Пишеше чудесни сатирични стихотворения. Преди да стане журналист, бе работил в Туболница, мисля – в Кубрат, където медсестра му е била Лили Иванова. И понеже балдъзата му била на отговорна работа в Концертна дирекция, я свързал с нея. Отнам тръгнал славният път на Лили; веднъж я попитах – и тя ми потвърди: да, дължи началото на попрището си именно на д-р Николай Стойчев.

Тримата бяхме най-добрите приятели в редакцията. Когато през 1980 г. в. „Здравен фронт“ навърши 60 години (смятаха го за приемник на вестника на д-р Нено Цървуланов – „Медико-санитарен работник“, излизал от 1920 до 1923 г.), решихме да ознаменуваме юбилея по оригинален начин. Предложих да организираме поход в Родопите. Двамата – Косьо и Николай бяха запалени туристи и приеха с въодушевление. 3 дни бяхме на този поход; помня началото на маршрута му – от мандрата на с. Манастир през връх Момчил войвода и т. н. С нас беше и легендарната коректорка на вестника Руска, също – и Снежа, фотографката на вестника.

С какво ще запомня тези хора? С колегиалността, човеколюбието, отзивчивостта. У тях нямаше завист, ревност, неприязън. Реагираха остро на всяка неправда. До късно обсъждахме състоянието на здравната система; не одобрявахме забраната на частната практика, искахме заплащането на колегите да бъде много по-високо.

И двамата бяха страстни пушачи. Уви, това им изигра лоша шега. Косьо бе уволнен като зам.-главен редактор, защото бе недопустимо (за онези времена) критичен към авторитарния стил на Малеев, който тогава управляваше всичко в здравеопазването ни; смъкнаха го чак до обикновен редактор. Не издържа, не преглътна огорчението и получи инфаркт. След година – втори, вече фатален.

Николай бе слетян от рак на белия дроб.

Нямаха и 60, когато си отидоха.

Ще останат незабравими, непрежалими.

Бог да ги прости!
Няма да забравя тези прекрасни колеги.

От д-р Николай Стойчев ми остана за спомен може би най-прекрасното стихотворение; публикувах го в първата си книга „Аз, лекарят“. Много е трогателно; не може да бъде прочетено без просълзяване. Ето го:

Малкият обичаше маймунките.
Джунглите. И верните другарства.
Много му се нравеха рисунките.
Ала ненавиждаше лекарствата.
Искаше ми да му нарисувам
слънцето, тополката и птичките.
Молеше ме да ги нарисувам.
Даваше ми блокчето с боичките.
Казваше ми: „Моля, чичо докторе!
Ти си тъй голям и знаеш толкова!
Моля, нарисувай ми ги всичките -
слънцето, тополката и птичките!“
Ала аз не му ги нарисувах.
Даже и големите не могат
винаги да нарисуват слънце.
Знаех само болните му дробчета.
Боцках го с досадните иглички.
Тъпчех го със блудкави сиропчета.
Дразнех го със моите лъжички.
И когато малкият си тръгна,
страшно ми мълчеше от обида.
Беше страшно укорно лицето му.
А телцето – бледо и безжизнено,
беше нетърпимо укоризнено.
Стана много тихо в коридорите
от ненарисуваното слънце.
Само санитарката премига
и захлипа, както хлипат майките.
Идеше ми да й викна: „Стига!“,
но се втурнах в стаята при малките,
гдето като птички по леглата
„чичо доктор“ чакаха децата,
за да им ги нарисувам всичките -
слънцето, тополката и птичките.“
Ако не сте се разплакали, значи – простете ми откровението – просто нямате душа.
За съжаление, Николай не предлагаше творбите си за печат. А беше Поет.

Посветих тази първа моя книга „Аз, лекарят“ (1985) на Косьо, който фактически смени професията ми и предопредели по-нататъшния ми живот и творчески път. Надписът на титулната страница гласи:.

„Посвещавам първата си книга на д-р Константин Страшимиров (1928 – 1984), дългогодишен главен редактор на в. „Здравен фронт“. Беше човечен.“

Tags: , , , , ,

Comments are closed.