Има нужда от здравната карта

Здравната карта, за която всички досегашни министри говореха, но не смееха да я въведат, е необходима; нещо повече – тя достатъчно закъсня. На всички ни е известно, че няма как във все по-оредяващите малки градчета да функционират несъразмерни лечебни заведения, при това – необезпечени с кадри и апаратура. Какво трагично има повечето от леглата им да станат за долекуване?

В далечното минало, когато бях ординатор в ямболската окръжна болница, имахме 3 вътрешни отделения всяко с по 50 легла. Още тогава ми правеше впечатление, че, освен тежките случаи (аз бях в кардиологичното – лекувахме предимно инфаркти, миокардити, ретъмни смущения и пневмонии – шефовете ни приемаха и немалко сравнително здрави бабички със смешни диагнози – гонартрозис, спондилоартрозис и други старчески състояния, които категорично не изискват болнично лечение. При това ги държахме неопределено време, понякога – по 2 месеца (шефът много обичаше термина „използваемост“; това бе най-важното изискване от началниците му). Каква ефективност имаха тези жени от вит. В и други тривиални медикаменти, които можеха да си приемат и вкъщи?

В случая с повечето общински болнички в малките градчета – толкова ли е трудно те да се преобразуват в ДКЦ с 10 легла? Кметовете не смеят да предприемат подобна мярка – нали мислят предимно мандатно?

Рамковият договор предполага условия за много откровени източвания. Що за КП е фиброгостроскопията или артроскопията – та навсякъде по света те се правят амбулаторно; защо трябва пациентът да престоява 3 дни в болницата? Защо вместо толкова често срещаното преходно нарушение на мозъчното кръвообращение (КП, която изчезна) се пише фалшивата диагноза мозъчен инсулт. Естествено – за да се източи Касата.

И тази надменна диктаторка НЗОК, която уби медицината: докога тя ще бъде монополист? Всички знаем, че контрольорите й са неефективни. Нищо по-лесно да се установи, че на едно легло понякога „ляга“ всеки ден по един болен – важното е да се генерират КП. Тези КП станаха фетиш, таргет, вся и всьо в медицината, а не точното диагностициране и пълното излекуване на заболелия човек.

Все по-отдалечаващ се мираж е продължаващото обучение – железен закон в „белите страни“, където всеки 5 години трябва да защитаваш и прелицензираш специалността си, независимо дали си хабилитиран или шеф на клиника. Дъвката „стойностяване на лекарските дейности“ вече 25 години се върдаля в устите на ръководителите на съсловната организация и явно никога няма да бъде направено.

Още нещо. Какво сложно има ОПЛ, които посещават отдалечените селища веднъж-дваж седмично, да имат право да продават лекарства? Когато бяхме селски лекари поддържахме аптечен шкаф, който редовно зареждахме (без заплащане, на консигнация!) от районната градска аптека (разбира се, получавахме допълнително възнаграждение за това към заплатите си) – и почти никога нямаше нужда да предписваме рецепти на пациентите си: само отваряхме шкафа и вадехме оттам необходимия медикамент, който те ни заплащаха на ръка, а ние после отчитахме парите на аптеката. Сега хората нямат пари за автобуса, за да отидат до града и си закупят лекарствата.

Всичко това бе тотално объркано преди 16 години и не му се вижда краят…

Tags: ,

Comments are closed.