Под това сполучливо заглавие видният наш акушер-гинеколог д-р Иван Аврамов описва, в навечерието на своята 84-годишнина, своето достолепно битие, преминало през множество житейски бури и горчивини, но и белязано с толкова много професионална слава и всеобщо признание.
Неведнъж сме писали за този изумителен Лекар и Човек, акуширал на хиляди родилки и излекувал от стерилитет стотици жени, с неукротим Дух и Човеколюбие. Прелиствайки 10-тата му книга, не можем да останем равнодушни пред безстрашието и всеотдайността му, с които – знаем това добре! – се отличават и много, много други колеги, особено от старото поколение. То постепенно потъва в забравата, отстъпвайки място на все по-настървено заливащата ни бакалска пресметливост, породена от безумните клинични пътеки и касата-монополист, които унищожиха не само исконната българска, но и цялата световна медицина, превръщайки я в банкомат.
През есента на м. г. представих във Варна творчеството на д-р Аврамов пред една развълнувана и не особено многобройна аудитория, която с възторг го аплодираше. Видях вдъхновението и обичта, бликащи от всяка негова фибра, но ми стана тъжно – присъстващите млади колеги бяха малко. Те вече просто не ни разбират.
Това е, според мен, най-важният проблем на все по-затъващото наше здравеопазване: защо унищожихме Човеколюбието и на негово място набутахме Търговския закон?!
Но сега – за книгата.
Сигурно немалко колеги-пенсионери могат да ни разкажат на 100-тина страници перипетиите на своя професионален път. “Никоя друга професия не подготвя човек така добре към писателството, както лекарската”, казва Съмърсет Моъм, американският лекар-писател. Д-р Аврамов е живото доказателство за истинността на тази фраза.
Възпитан в общочовешките добродетели в своето образцово християнско семейство (баща му е свещеник) – трудолюбие, почтеност и човеколюбие, д-р Аврамов изповядва своето верую: да бъде полезен на хората. Но ето житейската мъдрост, с която той обобщава изгубилата се връзка между старите и младите лекари:
“Ако за даден период нещо се приема като полезно и значимо, след време може да се счита за анахронизъм. По същия начин се менят и преценките на поколенията. Ето защо не приемайте мен и нашето поколение за странни и ексцентрични. Ние съществувахме реално във времето. Работехме с възторг и съвсем безкористно давахме знания, умение и сили за благото на хората.”
Подобни думи ще се посрещнат с насмешка от почти всички млади лекари… Ще ги предизвикам с още един цитат:
“Моите родители ме възпитаха в духа на много добродетели като скромност, почтеност, трудолюбие, ученолюбие, състрадание и уважение към всички и всичко, което ме заобикаля. В дома ми никога не чух намек или дори отделни думи, изразяващи завист, обида или клевета. Заръките им бяха: да се почитат родителите, да се помага на близките и страдащите, да се избягват омразата, сребролюбието, клеветничеството, гордостта, лъжите. Тези християнски добродетели ме ръководеха в продължителния житейски път, като превръщаха тежкия лекарски труд в честен и благороден дълг. И още от детските си години получих от семейството си онова безпределно човеколюбие, което остана в сърцето ми завинаги.”
И, още:
“От стопанството (когато е бил млад селски лекар в Добруджа, бел. Т. Н.) издействах двуколка и кон, за да мога да посещавам съставните 10 села за лечебни и профилактични прегледи. Не се жалех – обикалях ги в студ и пек, в дъжд и сняг, по прашни и кални пътища. По време на пътуванията продължавах да мисля за всеки отделен случай. Напрягах мисълта си за точната диагноза и правилното лечение. Така ден след ден трупах своя личен лекарски опит. Често бях гладен и недоспал, но благодарен, че нямам усложнения при пациентите си. Лекарският труд ми доставяше върховно удоволствие. Резбрах, че това е моето призвание в живота и бях щастлив.”
Излишно е да се цитират други откъси. (В тях виждам и своя баща).
Да бъдат благословени всички колеги, които като д-р Иван Аврамов са преминали живота си, брулени от завист, недомлъвки, преднамерени пречки в развитието и всякакви други мили родни картинки – но оцелели през бурите, с Божията помощ и народната любов и благодарност.
И дано повече лекари от нашето славно поколение хванат перото и излеят своя живот-призвание в “прашинки”, както авторът поетично определя своите книги!
Те са ни толкова нужни именно в настоящия момент на лепкавото бездушие и занаятчийство, в които затъва цялата ни държава.
