Този път дойде на преглед сам. Учудих се – винаги идваше с майка си. Попитах го къде е тя. Каза, че е починала. Изразих съболезнованията си. После попитах къде живее.
– В бащината ми къща – отговори той.
Прегледах го и той си тръгна. Проправи си път сред болните пред кабинета и излезе на улицата. Изглеждаше самотен, изоставен…
За първи път дойде на преглед преди петнайсет години – върлите времена на политически недоразумения и нерегламентирани плащания в учреждения, по кръстовища, в болници, навсякъде… Водеше го майка му – отрудена селска жена със забрадка. Черна. С черни дрехи. И с черни тревожни очи. Висока, слаба, скулеста.
Той бе едър, тромав, на трийсет и няколко години. Развиваше атрит.
– Страшно ли е? – попита тя.
– Не е страшно, но е за цял живот – казах аз. И допълних: – Ще пие лекарства и ще се подобри.
Тя се замисли. След малко промълви:
– Ще продам къщата да го лекуваме. Колко ще струва, докторе? – и ме погледна с черните си изпитателни очи.
– От къде сте? – попитах аз.
– От Бобов дол. Баща му беше миньор… – отговори тя.
– Колко ще й вземеш за къщата? – попитах аз.
– Колкото, толкова. Важното е да го лекуваме! – сви устни тя.
– Нищо няма да продаваш – казах аз.
– Ще я продам – поклати тя глава.
– Къде ще живеете? – попитах аз.
– Не знам. Важното е да го лекуваме! – и отново сви устни.
– Нищо няма да продаваш! – повиших тон, раздразнен от упоритостта й.
– Ще я продам, ще я продам! – клатеше тя глава, все едно че къщата бе виновна за болестта на сина й.
– Дай ми паспорта му и след два дни елате да го приема в болницата – казах аз.
Беше времето на райнирането и не можех да приема сина й в клиниката без софийска адресна регистрация. Регистрирах го на адреса на майка ми и баща ми, записах го при моя личен лекар и взех направление за прием в болница – нещо, което направих след това и за други болни. След две седмици го изписах подобрен. Тя дойде да го посрещне. Носеше торбичка с яйца, увити в хартия. Приех ги с благодарност. Това я зарадва. Синът й излезе от стаята – едър, непохватен. Тя го погали по брадясалата буза и промълви:
– Благодаря ти, докторе – и попи сълзите с края на забрадката си.
