Тогава болниците не бяха търговски дружества, нямаше клинични пътеки, регулативни стандарти, ниво на компетентност, лимити за хоспитализации и прочее престъпни простотии, които убиха днешната медицина и я превърнаха в квартална бакалия.
Безотказно приемахме и най-тежко болните, и то – с всякакви диагнози и ги лекувахме по всички правила на лекарското Изкуство. Нещо повече – въпрос на чест и доблест беше за всички нас да блеснем с точна диагноза и успешно проведено лечение, независимо колко дни е траело и колко средства е струвало на болницата.
В нашето Кардиологично отделение сме лекували не само сърдечно-съдови, но и белодробни, гастроентерологични, чернодробни, паразитни и дори хематологични заболявания. Ако беше нужно – викахме консултанти, при нужда – от пловдивския Медицински институт, но не вдигахме безпомощно ръце и не подмятахме пациентите като волейболни топки по други отделения.
Така бе и с местната учителка Петя.
Приехме я с анемичен синдром.
Оказа се – левкемия, при това от най-злокачествената и силно напреднала. По онова време това означаваше нелечима фатална болест със скорошна лоша прогноза.
Не я спестихме на мъжа й. Пребледня повече и от жена си, изхлипа и си тръгна прегърбен и просълзен.
След час-два дойде друг мъж – още по-разстроен.
– Докторе, какво ѝ е на Петя?
– Вече казах на мъжа ѝ.
– Кажете го и на мене.
– Вие какъв сте ѝ?
– Изръси го без заобикалки:
– Аз съм интимният ѝ приятел…
С шефа зяпнахме едновременно. Що за дръзко откровение? Не – “братовчед”, “приятел” или “колега”, а направо – “интимен”…
– Тоест – как… – за пръв път видях началника си толкова смутен.
– Е, това си е наша лична работа, нали така? Каква ѝ е диагнозата? – настоя той.
– Нямаме право да я казваме на всеки.
– Но аз не съм “всеки”! Аз съм най-близкият ѝ човек от години наред. Искам да я видя.
– Съпругът ѝ вече я видя.
– Трябва и аз.
– Е, добре, ще я попитам дали иска.
– Как няма да иска?! Само че не му казвайте, че е много ревнив, ще я пребие…
Без да чака разрешение, тръгна след мене. Направо нахълта в стаята ѝ.
Като го видя да влиза, Петя извика и се надигна с протегнати ръце.
Прегърнаха се пред останалите пациентки и дълго стояха така, като плачеха и се милваха.
”Каква велика любовна прегръдка! – промълвих на себе си, трогнат от предаността на тези хора, свързани в извънбрачна телесна и духовна връзка; и защо я наричат “греховна”, след като е толкова чиста и укрепваща?! Но на единия от тях скоро му предстоеше да напусне прекрасния Бял Свят, а другият щеше да остане на него и да страда.
Така и стана.
Дали мина седмица, и Петя бе отнесена от най-честото усложнение на левкемията – пневмония.
Обадихме се на мъжа ѝ. Помоли да не я аутопсираме. По онова време това бе задължително, но с разрешение на главния лекар можеше да не се извършва. Пък и какъв ли смисъл имаше, диагнозата бе ясна от началото.
Човекът дойде да прибере трупа на съпругата си.
В този момент пристигна и любовникът ѝ.
(После узнахме, че една от сестрите ни му била съученичка, та тя го осведомявала за всичко по телефона.)
Засякоха се, беше неизбежно…
Постояха така не повече от миг-два, после изреваха едновременно, като бизони и се втурнаха един към друг.
В първия момент помислих, че ще се сбият. Нали съпругът бил страшно ревнив?! Сега ще се нахвърли с тежките си юмруци срещу този натрапник.
А те се прегърнаха, пред бездиханния труп на жената – осиротелият ѝ съпруг-рогоносец и любовникът, с когото тя му изменяше преживе и му поставяше тези рога.
Не бях виждал подобна мъжка прегръдка.
“Любовта е силна като смъртта”, казва неизвестният автор (вероятно – самият Соломон) на великолепната “Песен на песните” в Библията..
Не, по-силна, по-силна е…
Защото може да помирява и най-непримиримите врагове и съперници. И чрез себе си дори да ги сближава в една крепка братска прегръдка.
Понеже е вечна и благословена и в Отвъдното!
