“Докле е младост златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей,
дори тъгата извор е на радост,
докле е младост, ах, докле е младост…”
Пенчо СЛАВЕЙКОВ
“Напред не младостта, а идва старостта… Затова трябва да се подготвим отрано за нея, после, като дойде, ще е късно.”
Една моя възрастна пациентка
“Преживях позора да остарееш.”
Стефан ЦАНЕВ, по повод 80-год. си
Нека бъдем откровени: старият човек обикновено е неприятен, дори и на себе си. кожата му е набръчкана и понякога мирише (защото бъбреците вече не функционират добре и отпадните продукти, най-вече – уреята, се отделят през кожата – тя й придава жълтеникавия вид и мириса на урина), походката му е бавна, при забързване се задъхва и спъва, характерът е променя – с чести изблици на необоснована ярост, сприхавост, капризи, сръдни. Постепенно, един по един, органите не могат да се справят със своите функции. Пътят е почти извървян, остава съвсем малко до Чурната Дупка – човекът ясно я вижда и не иска, не може да се примири, че ще напусне Белия Свят и скоро няма да го грее Слънцето…
Но ние сме лекари и трябва да гледаме истината в очите.
Как да отдалечим старостта и неизбежния Край?!
Никой не иска да остарява и всеки се страхува от старостта, защото тя е последният стадий на временния, ограничен във времето, определен непременно да завърши с неизбежната смърт живот.
Но пък достигането на старостта е единственият начин да живееш относително дълго.
Защото нашият човешки живот е нищожен, жалък, обидно къс отрязък от вечното време.
Уви, ние нямаме дълголетието на костенурките…
Какви са основните начини за постигане на дълголетие?
На първо място, безспорно – е съвкупността от гени (геномът), наследствената предразположеност (не – предопределеност, за да не обезсърчава хората!), който не зависи от нас и желанията ни. Ако родителите ни са дълголетници, твърде вероятно е и ние да достигнем годините им, стига сами да не си разрушаваме здравето.
И, така, здравето и дълголетието ни зависят в 40% от генома; в 30% – от (не)здравословното ни поведение, в 20% – от околната среда и само в 10% – от здравната система.
Би трябвало да се знаят и избягват “7-те здравни гряха”, които си позволихме да обособим: стрес, тютюнопушене, нездравословно хранене, затлъстяване, обездвижване, злоупотреба с алкохол, употреба на наркотици.
По принцип “човек има животът на своите артерии” (Иля Мечников), стига, разбира се, дотогава да не развие рак или не го сполети нещастие. Атеросклерозата е основният фактор на остаряването и смъртта; тихият убиец”, тя не сърби, не боли, не тежи, но винаги присъства при хипертонията, инфаркта, инсулта и е техният зловещ фатален татко..Фактически атеросклерозата и нейните упоменати “производни” са причината за 67% от общата смъртност в България (приблизително 75 000 покойници ежегодно!)
Раковите заболявания. Това са 208 диагнози (далеч не всички от тях се диагностицират у нас), от които понастоящем са диспансеризирани 350 000 българи; към тях ежегодно се присъединяват още 35 000 новодиагностицирани, а 18 000 почиват. Лошото тук е, че у нас едва 10% от раковите заболявания се диагностицират в лечимия първи стадий; за САЩ този процент е 60.
Стресът (а тъгата, породена от самота, е тежък стрес!) вече се смята от СЗО за основен канцерогенен фактор. Разбира се, вземат се предвид и геномът (наследствената предразположеност). Следват: тютюнопушенето (3000 химически елемента, нито един от които не е полезен, даже гонят вит. С от кръвта!); тук са 3-4-метилбевзпиренът, катраните, въглеродният окис, толуолът, формалдехидите и какво ли още не; алкохолизмът, затлъстяването.
Диабетът е страшна болест – той предизвиква задължително атеросклероза, оттам до хипертонията, инфаркта и инсулта пътят е задължителен; неслучайно наричат захарния диабет не ендокринно, а сърдечно-съдово заболяване. Диабетикът трябва да е много внимателен със своя живот, защото той е застрашен от най-малкия проблем: да не пуши, да не пие, да не се наранява, да не прихваща грип.
Грипът дава 1-2% смъртност, особено сред възрастните хора.
Артрозите са просто задължителни при тях, както и остеопорозата.
Простатните проблеми (хипертрофия, рак) обхващаг 50%.от над 50-годишните мъже. Един възрастен мъж, ако не умре от друго, то ще е от рак на простатата.
Никак не е за подценяване проблемът с еректилната дисфункция. Артериите са вече стеснени и трудно се кръвонапълват. Тя дразни и направо измъчва мъжа, който не иска да е непълноценен в леглото, особено ако на младини се е подвизавал успешно. Да, мерака, щението още го има, но моженето вече го няма. Някои, по-честолюбиви, прибягват до афродизиаци. Няма лошо, но те са рискови, особено при хипертоници и диабетици, да не говорим за хора със сърдечно-съдова или белодробна недостатъчност (ХОББ).
От моя чедесен приятел доц. Георги Паскалев знам следния случай от практиката му, когато е бил на работа в Либия. Дошъл при него някакъв местен богаташ, престарял, немощен. Оженил се (за кой ли път) за съвсем младо бедно момиче, на годините на внучките му. Но – разбира се, не можел да му се порадва… Опитал с всевъзможни хапчета – не (му) става… та чул отнякъде, че можело да му се инжектира в атрибута папаверин – той щял да го набъбне…
Жоро му отказал, независимо, че онзи вадел едри банкноти.
Като иска толкова – да си го инжектира сам…
Здравословните фактори, които трябва да прилагаме още от младостта като известно противодействие на неумолимо дебнещата ни старост, са простички::
Любовта. Движението, Сексът. Радостта от Живота и околните.
Плюс Вяра, Надежда, Любов.
“Любви все возрасты покорны”.
Ал. ПУШКИН
Полека-лека аз старея.
На глътки пия и живея.
На глътки любя, но не спирам
да търся срещи с любовта.
Аз вече само дегустирам,
но още ме опива тя.”
Евтим ЕВТИМОВ
Сексът е не само забавно, но и изключително полезно и здравословно “занимание”, ако можем да го определим така. Той е истински заместител на фитнеса; освен това повишава имунните сили, предпазва едва ли не от всички болести, подмладява, освобождава от стрес и мигрена (защото изразходва ендорфини и феромони, хормоните на щастието), регулира кръвното налягане, увеличава продължителността на живота с 6-8 години.
Мога да дам доста примери за любовта и привързаността между възрастните хора от моята, макар и кратка, само 6-год. лекарска практика. Описал съм ги в най-хубавата си книга “222 любовни лекарски истории”. Ще ги споделя накратко, без белетризиране.
Когато бях лекар на с. Ръжена, Казанлъшко (зимата-пролетта на 1978), обиколих почти всички къщи. Едни от най-симпатичните ми пациенти бяха двама старци. След като им премерех кръвното, ми поднасяха много хубаво кафе. Веднъж дядото ми се похвали, че много се обичали, още от деца и били като гълъбите. И когато единият си отиде, другият ще го последва за има-няма десетина дни, толкова са взаимно привързани.
Тогава бабата, като видимо се срамуваше, с неудобство ми се оплака, че имала “бучка”. Настоях да я видя. Наподобяваше на рак. Веднага я пратих в Стара Загора, там потвърдиха диагнозата и я оперираха. Старият само дето не умря от притеснение.
Скоро след това напуснах селото и дойдох в София.
Минаха десетина години и пътьом, в някаква журналистическа командировка, минах през моето село. Отбих се в същата тази къща.
Здравият дядо отдавна бе умрял.
Раковоболната, “обречена” баба беше още жива…
На едно новогодишно дежурство в Ямбол по “Бърза помощ” (днес малоумно прекръстена с русизма “Спешна”) открих на един старец двустранна пневмония; развиваше и остър миокардит. Налагаше де го хоспитализирам, но той се дърпаше, пазареше се: “Не може ли да ме лекувате тук? Докторе, идвай да ми биеш инжекциите, аз ще ти плащам колкото трябва. Ние никога досега не сме се делили с бабата.” Намеси се и тя: “Кой ще ми гледа човека там, в тази пуста болница?”
Накрая склониха. Добре, но линейката – една стара уазка, не можеше да потегли, та се заех, с бялата си престилка, да я бутам. Гумите й буксуваха в рядката кал, изпръскаха ме от главата до петите. Тогава бабичката – малка като врабче, се долепи до мене и храбро извика: “Нека да помогна и аз. Давай, докторе!”
С шофьора се разтресохме от смях. Дали помогнаха паяшките й сили, но моторът запали и линейката тръгна.
Като седнах, запъхтян, до шофьора, шеговито го попитах:
– Абе, нашите жени след време дали така ще се грижат за нас?
А той, дяволито, ме контрира с друг, риторичен въпрос:
– Ами ние дали го заслужаваме?…
Друг случай-потвърждение на силната привързаност на възрастните хора.
Кой от нас, бидейки участъков лекар, не е имал отиващ си раково болен в своя квартал?
И ето последното поръчение, които ми даде един старец, виждайки неумолимо приближаващия се Край:
– Докторе, теб те познават всички. ако обичаш, иди при директора на гробищата. Нека ми задели един трап, да е близо до портала, че моята баба има шипове, едва ходи, че да не се лута да ме дири между парцелите.
Значи: отива си, но мисли преди всичко за нея, да не я затруднява дори и след погребението си… Това не е ли също измерение на Любовта?!
Друг възрастен (още не старец), също раково болен, издъхваше в болницата, в нашето отделение. (Тогава нямаше клинични пътеки и можехме да държим пациентите си колкото искаме и колкото трябваше.) Тогава се позволяваха свиждания само в четвъртък и неделя. Този човек бе известен в Ямбол с многобройните си похождения на младини; беше се женил и развеждал няколко пъти, а и с други жени бе живял; местният Казанова. И веднъж той ми даде едно листче с написани 4-5 телефонни номера и ми каза:
– Докторе, предчувствам, че в неделя ще ми е последното свиждане. Моля те, ако обичаш, да звъннеш на тези дами, това са ми бивши жени или приятелки, да им кажеш в какво състояние съм и ако искат, да дойдат в неделя да се простим…
В неделя наредих на санитарките да го обтрият с вода и одеколон, лично аз го сресах и дезодорирах и го оставих да си чака посещенията.
Понякога влизах в стаята, уж между другото, и го гледах как потъва във възглавницата си, с очи, вперени във вратата…
До края на свиждането при него дойде и остана само една жена.
Тази, която му бе родила децата…
Изводът е много ясен, но се изкушавам да го изрека в прав текст.
Няма, няма по-силна връзка между хората от Децата, които са създали! Любовта може да изстине, да изчезне, на нейно място да дойде друга – но Децата са всичко, всичко, всичко смислено на този свят
Няма да пропусна да посоча и другите жизнени стимуланти:
Вярата в Бога.
Отговорността и всеотдайността към близките и Родината.
Позитивните и ведри мисли и действия.
Съзиданието, творчеството.
Общуването с близки, приятели и природата.
Работата. Творчеството. Достойнство.
Всеки човек трябва да боледува и оздравява, да страда и умира с Достойнство.
Алберт Швайцер, носител на Нобеловата награда за мир, живял 90-години, имаше свой девиз: “Аз съм живот, който иска да живее сред други животи”.
Вредните фактори, освен всеизвестните – тютюнопушенето, прекаляването с алкохол, стресът, затлъстяването, обездвижването, са също и лошите мисли и самотата – те свиват кръвоносните съдове с всичките му последствия, а са и канцерогенни. .
Но, ето Го – наближава Краят… Той е за всички ни, без изключение (и, слава, Богу!) – независимо от раса, пол, възраст, имотно и властово състояние. Иначе олигарсите и диктаторите щяха да се откупят.
Как да Го посрещнем?
Разбира се, рецепти няма и тук. Някои предвидливо оставят завещания (предимно – за разпределяне на имотите и парите им), други нехаят. А въпросът е толкова важен – той е последният в живота ни и по него ще ни запомнят, поне за известно време.
В западните страни на заболелия от нелечимо страдание това задължително му се съобщава – иначе лекарят рискува да бъде съден, задето не го е предупредил да се оправи с висящите си проблеми (предимно – финансовите), както и със завещанието.
Искам да припомня себеобладанието на големия български гръден онкохирург от СБАЛО доц. Андрей Симеонов (1938, Русе – 2008), ученик на корифеите на българската онкохирургия професорите Борислав (Бочо) Кръстев Станко Киров. Доц. Андреев, оперирал и спасявал хиляди свои болни от рак на белия дроб, сам си поставя диагнозата – и тя е същата. Прибира се вкъщи след работа и и преди да я сподели със съпругата си доц. Петя Арнаудова, я кани да седне (за да не й прилошее). Какво завещание оставя: Да не му печатат и разлепват некролози (не искал хората да го запомнят като некролог…), да го кремират, но не да поставят прахта в колумбариум, а да я разпръснат над любимата му река Малък Искър, минаваща край романското село Караш, където е обичал да лови риба.
Какъв невероятен лекар и човек! Без суета и страх пред Края, негов морален победител. Сам се е охарактеризирал с 2 изречения в един от своите разкази (написал е и роман и стихотворения, рисувал е картини):
“Седях си в кабинета и пушех поредната цигара след тежка и сложна операция. Изпитвах онази лекота, породена от възторга от добре свършената работа, която изпитва всеки хирург, който се е намесил в Божиите дела и е отклонил пациента си от предначертания му път към Отвъдното.”
Ще публикуваме и последното му стихотворение “Прощално+, изумително с мъжествеността и духа си:
Аз вчера се родих,
а днес умирам.
Малък къс от вечността.
Натам отивам,
откъдето идвам.
Щастлив,
че вкусих на живота
радостта!
“Това ли е Животът? Само толкова ли?”, удивено питаше, задавен от сълзи, вече покойният сливенски писател-дисидент Атанас Славов.
Да, само толкова – “Вчера се родих, а днес умирам!” Кратко, като поговорка, като откъртена тежка въздишка, като заслепяващ удар с камшик през очите. Жистоко в своята истинност. Само един хирург, и то – онкологичен, може да го изрече – простичко, без сълзи.
Не, не умират лекарите-спасители, докато живеят техните пациенти и колеги, които ги помнят с тъга и добро!
Вечна да бъде паметта и на всички хора, спасили човешки живот!
Те не са доживели до Старостта, но са си осигурили безсмъртие.
