От дете мечтаех българските лекари да си имат свой отделен специален професионално-съсловен празник. Споменавал съм причината, ще я повторя за сетен път.
На 7 април 1948 г. е създадена Световната здравна организация. ООН обявява тази дата за Световен ден на здравето. Партията-хегемон, която преди това е разтурила (без Събор, само с някакво противоуставно решение на неколцина свои активисти) БЛС, безцеремонно вписва всички лекари в Профсъюза на санитарно-хигиенните работници, заедно с теляците и бръснарите. Оттогава на 7 април целият персонал на лечебните заведения се събираха на т- нар. другарски вечери. В Ямбол те се провеждаха в столовата на болницата. Няма лошо, но като се връщаше с баща ми от тях майка ми винаги плачеше: “пак ни сложиха при санитарките”. На вратата стояла главната сестра и посочвала на всеки къде да седне. Мястото на баща ми д-р Найден Тотев Стоянов, дипламирал се в Монпелие и на майка ми, имаща национализирани имоти и брат-концлагерист в Белене, било винаги в дъното, при санитарките, а не при останалите лекари…
През пролетта на 1994 г. предложих на тогавашния Съюз на фармацевтите в България (с председател Боримир Атанасов) да имат свой празник на Еньовден, 24 юни. Отначало той възрази (не било редно лекар да им посочва датата), но докладвал на техния УС и те се съгласили. През септември с. г. предложих на УС на БЛС (председател д-р Димитър Игнатов) да имаме наш празник на Деня на св. Иван Рилски Чудотворец – 19 октомври. Както винаги бърз и решителен, Игнатов се съгласи. Главният секретар д-р Стоян Ботев (също хирург, днес покойник) обаче възрази: приемал идеята ми да си имаме наш отделен празник, но да бъде на Свети Врач. Другите членове се умълчаха (българинът винаги се стъписва, когато срещне опонент). На свой ред му възразих и аз: Свети Врач е на 1 ноември, честват се братята-близнаци Дамян и Козма Безсребреници. Първа, те са сирийци – а аз предлагам българин. Второ – “Безсребрениц蔧 е, нали искаме частна практика, достойно заплащане, Каса и пр. Нали когато поискат хонорар, могат да им възразят: патронът ви е Безсребрениците, а вие искате пари?! Тогава Ботев каза примирено: “Добре, Тотенце”, макар никак да не ме обичаше.
Празникът тръгна много тегаво. Ботев все още се дърпаше (“Няма да те правим известен”); той и Игнатов не идваха на тържествата, които организирах в Киносалона на ВМА (началникът й полк. Милан Петров ми го предоставяше, като на приятел, безплатно).
Отидох в Монетния двор и поръчах матрица за първото самостоятелно отличие за лекари – Почетен знак “Български лекар”. Изръсих се доста пари, но идеята си заслужаваше. Беше предназначен за отличаване на добри наши лекари. Давах го на 10 души ежегодно, на самия 19 октомври. Игнатов ми разписваше дипломите, но пак не идваше. От домашния си телефон агитирах председателите на РЛК в страната да празнуват Деня на българския лекар. Трудно, много трудно, отначало във Варна, после в Сливен, започнаха да празнуват. Много се смях с моите съграждани – ямболлиите. Поискали пари от аптекарите за своя купон; сякаш не можеха да събират куверти. Но така е – доктор и поп винаги са на гювеч…
Така, много трудно, “допълзяхме” до 2000 г., когато в края на м. август, без никой да ме кара, с целия си акъл, поисках оставката на Игнатов, понеже бе политизирал БЛС. Наистина – толкова ми е бил акълът. Защото Игнатов бе депутат.
И като се започна…
Игнатов пратил писмо до всички РЛК в страната със смразяващ текст: “Не отивайте на мероприятието, организирано от лицето Найденов. БЛС ще си има друг празник.”
Напразно въртях телефоните на председателите на РЛК Отговаряха ми сърдито: “Този твой празник е нелегитимен!”…
Добре, че дойде Царя, та изрина костовистите от властта…
Да, но за председател бе избран един търговец на мазут, който не изповядваше нашата религия. И човекът решил да остави името Ден на българския лекар, ала да смени датата – 10 октомври (когато през 1901 г. е бил създаден БЛС). Това официално щяло да стане на съвещание на УС на БЛС чак в Русе (далеч от мене).
Обаче аз случайно разбрах за пъклените му намерения (издаде ми ги неволно д-р Методи Маджаров, тогава шеф на Столичната РЛК, който минаваше за негов доверен човек). Взех автобуса за Русе, пътувах 7 часа, но пристигнах навреме на заседанието в хотел “Рига”.
Влязох точно навраме – Агент Жеко разпалено поясняваше колко важне било Денят на българския лекар да се провежда не на 19, а на 10 октомври. Един след друг ставаха и го подкрепяха “единодушно”, по стар социалистически маниер, 5-6 от членовете на УС. Особено настървен бе д-р Пламен Демиров, главният секретар.
Кипнах. Без да искам думата, станах и разпалено им заявих, че посягат на исконните християнски ценности на нашия народ. Толкова бях заслепен от ярост (тя може да бъде и благородна), че нищо друго не си спомням от импровизираната си реч. Тогава търговецът на мазут се предаде…
Вечерта на коктейла при мен дойде един от членовете на УС, д-р Дарин Димитров от Търговище, който възхитен ми стисна ръката:
“Добре,че дойде, да спасиш свети Иван…”
Изгледах го изумено: “А ти нямаше ли да го защитиш?”
Призна си: “Не, щях да гласувам за предложението на Кехайов.”
“Защо, не си ли християнин?”
“Защото – нали е председател… Как ще му противоречиш?”
А-ха, значи – щом е шеф, ще се съгласяваме с всяка негова прищявка, колкото и идиотска да е.
Това сме ние, българите…
Така че – колкото и да е нескромно казано (но е факт!) – аз не само предложих 19 октомври, Деня на св. Иван Рилски Чудотворец, да бъде наш професионално-съсловен празник – Ден на българския лекар! – но и го спасих от унищожение.
Затова на честванията мен ме слагат на последната маса, в ъгъла, при репортерките, като най-обикновен журналист… Не ме и споменават, че съм инициаторът и спасителят (нека да не прозвучи помпозно!) на Деня на българския лекар.
Но стига ми тази награда – да чувам по радио и гледам по телевизии, да слушам как колегите се поздравяват с искреното: “Честит празник!” Значи и те са го приели в сърцата си!
Този празник ще го честват и след мене. Завинаги, докато България я има!
Какво по-голямо щастие за един творец?!