С интерес прочетох спомена на уважавания от мен Георги Йорданов – “Георги Джагаров живя и пя за България”, публикуван във в. “Словото днес”. Текстът е колкото истински и увлекателен (авторът е известен със своята прямота, добронамереност и висок интелект), толкова и… поучителен.
Животът на Джагаров е медицински пример: как един голям и силен поет може да бъде смазан от зависимостта си към алкохола.
Впрочем, подобни примери в литературната история има десетки: Есенин, Маяковски, Ал. Фадеев, Хемингуей, Джек Лондон, Пеньо Пенев преждевременно напускат Белия Свят със самоубийство (втората причина за смърт при алкохолиците след чернодробната цироза). Да не говорим за рака на панкреаса (отнесъл самия Джагаров) и деградацията (алкохолът е отрова предимно за нервната система и мозъка; да споменавам ли делириум тременс, халюцинациите, полиневропатията?). Но, както се казва, всеки сам избира начина си да си съкращава живота и да умре.
Бях ученик, когато прочетох знаминития репортаж на Джагаров за посещението му в с. Правец при майката на Живков, поместен, доколкото си спомням първо във в. “Работническо дело” и препечатан в “Литературен фронт”. Текстът ме потресе: Джагаров я сравняваше с баба Тонка и баба Параскева (майката на Георги Димитров); нещо повече – тя, видите ли, можела спокойно да бъде майка и на Левски, и на Ботев… Чак ми се повдигаше: толкова много подмазвачество. Ако не беше атеист, сигурно би я сравнявал и със св. Богородица. Питах се: как е възможно един толкова разтърсващ поет, неистово влюбен в България, да пълзи в краката на велможата?!
Всеки знае за прословутите запои на Джагаров, наричани с присмех “джагариади”. Те притъпиха острието на перото му. А то беше ботевско, въздействащо. Колко ли стихосбирки и драми бяха погубени от Цар Алкохол?
Ще запомним Джагаров, уви, и с ренегатството му. Не съм бил (нито пък ще бъда някога) комунист, но бях силно изненадан от изявлението му на, мисля, последното заседание на НС, преди да се разпусне след 10 ноември, че напуска своята Парламентарна група, както и партията си, и става независим. После излезе и с открито писмо, в което още веднъж се отричаше от миналото си. Сякаш не е бил, благодарение на същата тази партия, председател на СБП, а после – и цели 20 години вицепрезидент (зам.-председател на Държавния съвет) и не се е ползвал от сладките привилегии на властта. Сякаш не е изричал най-хвалебствените и подмазвачески слова за Първия: колко го обича, как безусловно приветства и приема предложението му да станем 16-та република на СССР – и това го изрича той, авторът на безсмъртното “Земя като една човешка длан”, което винаги ще вълнува всеки българин?! Що за нравственост: да хапеш ръката, от която толкова дълго време си ял? (Подобно грозно и аморално поведение вследствие стана привично за много депутати и политици, които с лекота и без капчица срам сменят партии, парламентарни групи, идеологии.)
Така е, когато се пие по литър уиски всяка вечер.
“Уж бях огън, бях звезда от рая,
уж не оскверних нито Бог, ни храм,
нещо стана, а какво – не зная,
и гори челото ми от срам.”, ще си признае с мъка той.
Джагаров няма да бъде забравен – неговото творчество е христоматийно. Както и поведението му в живота: от “Осанна” до “Разпни го”, от величието до падението. И св. Петър три пъти се е отричал от Христос, в момент на слабост. Затова – нека да извиним Поета и да го помним предимно с огнените му стихове.
Мъчно ми е, много ми е мъчно, че един блестящ поет и неистов родолюбец се е оставил да бъде отвлечен от Голямата Литература заради алкохолната си зависимост.
Извода оставям за читателя.
