Всички знаем имената на Хипократ, Гален, Парацелз, Авицена.
Но ако запитате някой колега кой е Ханеман почти всички ще свият учудено рамене.
Самуел Ханеман (1755 – 1843) е несъмнено един от гениите на най-великата професия.
Роден е в гр. Майсен, провинция Саксония. Получава класическо образование в Майсен. Едва 20-годишен, владее вече 8 езика – немски, френски, английски, италиански, гръцки, латински, еврейски и арабски.
С няколко гроша в джоба отива (пролетта на 1775) в Лайпциг да учи медицина. Издържа се, като дава частни уроци и превежда статии и монографии. През 1777 напуска Лайпциг и се прехвърля да следва във Виена. Учейки медицина, се издържа като библиотекар и лекар на барон фон Брукентал. Дипломира се през 1779, защитавайки докторска дисертация “За причините и лечението на гърчовите заболявания”.
През 1782 се жени за аптекарската дъщеря Йохана Кюхлер, която му ражда 11 деца.
7 години по-късно се преместват в Лайпциг, където публикува трактат за сифилиса и описва лечението му с нов живачен препарат, открит и прилаган от него на пациентите му (известен като Ханеманов разтворим живак).
1791 г. се оказва преломна за д-р Ханеман. Започва да прави опити с изобретени от него фармацевтични средства върху самия себе си. открива първия закон на хомеопатията – “Подобното се лекува с подобно”. През 1805 г. в една своя статия за пръв път употребява термина “хомеопатия”. В отговор на множеството упреци от страна на лекари и фармацевти, пише (1808): “Вече трябва да признаем гръмко и всенародно, че нашата фармакопея се нуждае от коренна промяна. Злото дотолкова се е вкоренило и узряло, че срещу него няма да помогне кротката отстъпчивост на Ян Хус; тук са потребни целият огън и настойчивост на непоколебимия Мартин Лутер.”
(Отдавна трябваше подобно отношение да вземем и спрямо Касата-монополист и убийците на Медицината – клиничните пътеки, регулативните стандарти и лимитите, бел. Т. Н.)
През 1810 г. Ханеман публикува най-важния си труд – “Органон на лечебното изкуство”. Той полага основите на неговия нов подход към терапията, вкл. “Закона на подобието”, принципа за даване на едно-единствено лекарство в потенциран вид и във възможно най-ниска доза и лекуването само с лекарства, които са били доказани чрез изпитване при здрави хора (така Ханеман става основоположник на клиничните изпитвания). Тази монография бива преиздавана 5 пъти.
Ханеман печели слава и като психиатър. Тогавашните лудници представлявали пристройки към… затворите, а душевно болните хора – натъпквани в тесни помещения и хранени оскъдно. (Немалко наши психиатрични лечебни заведения представляват същата картинка, бел. Т. Н.) “Лечението” им се състояло във… връзване с вериги и бой с пръчки…
Първият истински приют за душевно болни хора е открит от Ханеман в Георгентал, където филантропът херцог Ернст Гота му предоставя едно крило от своя замък. Ханеман на практика прилага разбирането си, че освен с лекарства, пхисично болните пациенти се лекуват още с нежност, човеколюбие и състрадание, а не с насилие.
Притискан от нищетата, многодетният лекар е принуден да странства по немските селища; при едно от преместванията става злополука с каретата и първородният му син загива…Пострадва и друг от синовете – Фридрих, единственият член на семейството му, който по-късно става хомеопат.
Ханеман получава пречки и при кандидатстването си да получи независима катедра и клиника по хомеопатия в Лайпциг; деканът на местния факултет му забранява лекарска практика и изисква 50 талера, за да бъде допуснат да положи нов изпит по правоспособност; “мотивът” – дипломата му е получена в друг институт. (Почти така е у нас: ако си лекар в една област не можеш да практикуваш в друга, дори и съседна, ако не си платиш задължителния членски внос и в нейната Регионална лекарска колегия; що за крепостничество? Но странностите в нашето здравеопазване са неизброими, братя и сестри, бел. Т. Н.)
Упоритият Ханеман не отстъпва: изпраща писма до много лекари и ги кани при себе си; постепенно събира група привърженици, които стават и негови най-пламенни последователи и сътрудници.
С тяхна помощ през 1811 – 1819 излизат 6-те големи тома на най-важната и до днес книга по хомеопатия – “Чиста материя медика”, включваща изследвания върху 62 хомеопатични лекарства.
Нов успех Ханеман постига през 1813 г. при лечението чрез хомеопатия на болни от коремен тиф (епидемията достига Германия от връщащите се разбити в Русия наполеонови войници), като не загубва нито един от своите 183 пациенти.
През следващите години доказва действието на много нови свои хомеопатни лекарства чрез изпитването им върху себе си и семейството си и чрез основания през 1814 г. “Съюз на изпитателите”. В резултат: през 1820 г. градският съвет на Лайпциг му забранява да практикува хомеопатия. (Досега си мислехме, че това е наш български “патент”: всячески да пречим на новаторите и инакомислещите!, бел. Т. Н.)
Премества се в Кьотен, където, в продължение на 10-тина години, развива голяма практика – при него се стичат пациенти не само от Германия, но и от цяла Европа; увеличават се и последователите му. През 1828 г. излиза монументалният му труд “Хронични болести”в 4 тома.
През 1830 г., след 43-годишен брак, почива многодетната му съпруга. Ханеман осиновява най-близкия си сътрудник д-р Теодор Мосдорф. Следват нови пречки от страна на ортодоксалните медицински власти: преднамерено забавяне на отпечатването на книгата му. В Лайпциг се появат и псевдохомеопати, които основават дори първата специализирана болница, злоупотребявайки с името на Ханеман, който дори, подведен от самозванците, известно време им оказва и финансова подкрепа.. (Друга позната история у нас – с крадците на интелектуален продукт, както дубликатът “Чилови дни” и имитаторите на класическите лекарства на БОАРОН; измамниците са вечни!, бел. Т. Н.)
Макар и престарял, овдовелият Ханеман преживява не само… нова голяма любов, но и подем на дейността си.
През 1835 г., вече на цели 80 години (!) се жени втори път за… 35-годишната красива и заможна парижанка Мари Мелани Д,Орвил. Тя му подарява джобен часовник (едно от увлеченията му), на чийто капак е изписано: “Моето място е в благородното ти сърце, само това искам аз. Посвещавам го на твоите щастие. До теб аз открих живота си.” Наистина, на Любовта всички възрасти са покорни, както казва Пушкин. (Както се казва – “Дай, Боже, всекиму!”)
Младоженката убеждава съпруга си да се премести да практикува своята хомеопатия в Париж, люлката на европейския интелектуален елит. Тук Ханеман получава разрешение от самия крал. Не закъсняват огромната слава и успехи, както и възторжените последователи – така благодарение на тази възрастово неравностойна брачна връзка Франция бързо се превръща и утвърждава в център на хомеопатията.
Мари Д,Орвил става най-вярната му асистентка, като същевременно ръководи и делата на семейната им клиника за бедни.
Ханеман умира в Париж през 1843, на 89 години. Погребан е с големи почести, в разкошна гробница, пред която е поставен бюстът му.
Дейността му е продължена през 1857 г. от съпруга на Софи Бюрер, осиновената дъщеря на Мелани – д-р Карл Антон фон Бьонингхаузен, тъй като Мелани няма право на лечебна дейност, понеже не е дипломиран лекар.
Оценката за Ханеман от съвременниците му: че той представлява за медицината това, което Айнщайн – за физиката, не е лишена от основание.
Той е първият лекар в историята на медицината, който:
# прави клинични опити със здрави изпитатели;
# изгражда завършена система за провеждането на клинични изпитвания;
# създава теория за произхода и лечението на хроничните болести;
# изказва твърдението, че психичните болести трябва да се лекуват както всички други;
# развива теорията, че лекуването означава не отстраняване на болести, а възстановяване на здравето чрез специфична стимулация на естествените мащитни механизми на организма.
Един велик човек, останал неразбран и неподпомаган от официалните здравни и общински власти.
(Сякаш е живял в съвременна България, бел. Т. Н.).
