Родил се е на 20 април 1907, точно преди 110 години, в едно малко чирпанско селце – Малко Тръново. Много се дразнеше от името му – какъв е този “трън”, нека го наричаме “Малко Търново”; нищо, че има такъв град.
Петото поредно момче, най-малкото, последното на дядо ми Тотьо, най-заможния, кулака на селото. После баба ми Иванка починала. Не видяла, че първото й чедо, Стоян, паднал в Балканската война. Следващите – Иван и Ангел не се изучили, останали си чобани.
Четвъртият – Петко, станал даскал. А бъдещият ми баща отсякъл: ще става лекар. Къде да учи? По онова време кандидат-медиците ни избирали или Виена или Монпелие; това са университетите, дали най-много лекари на България.
И заминал за френския град. На четвъртата година от следването дошла световната рецесия. Братята му писали: “Връщай се, нямаме повече пори да те издържаме във Франция. Ще продължиш в София.” Отговорил им: “Искам френска диплома! Продавайте ми нивите.”
Продали почти целия му дял, но се дипломирал в Монпелие.
Върнал се в България, макар че там получил предложение за работа. Само че в Родината му нямало никакви вакантни места. Две години работил в Пловдив и Бургас (при бъдещия мастит професор-клиницист Петър Миронов), докато накрая намерил свободен щат в Ямбол. Където срещнал и бъдещата ми майка…
Така си и остана в Ямбол до края на живота си, макар че можеше да се премести в Стара Загора или Пловдив.
Преглеждаше не само възрастни, но и деца. По всяко време на нощта се случваше някой да думка вън на портата, викаха го за спешен случай. Тогава нямаше “Бърза помощ”, нито линейки. Събуждаха всички вкъщи. Грабваше чантичката и отиваше пеша, не искаше файтон, както другите му колеги. Хонорарът му беше неизменен – едно левче, независимо дали са му дошли в кабинета или им е ходил на крака посред нощ. Често се връщаше с посипано от сняг палто. На сутринта му се карах – защо ги таксува еднакво. Отговаряше примирено: “Те не са виновни, че са болни.” “А ние виновни ли сме, че сме лекарски деца и нарушават най-дълбокия ни сън?” Само повдигаше кротко рамене. Не знаеше и да почива. В неделните и празнични дни ямболлии ходеха до Ормана или Бакаджика, а той четеше новите медицински книги, които си купуваше от местната книжарница.
Ние със сестра ми Елисавета преболедувахме от всички шарки, защото ни заразяваше; “носеше” вирусите вкъщи. Цял трепереше от притеснение по време на страшната епидемия от полиомиелит (детски паралич), който обездвижи доста наши връстници. Преди да влезе от работа обилно се миеше и поливаше със спирт. Слава на Бога, отмина ни тази чаша…
Няма да забравя неописуемото му щастие, когато ме приеха да следвам медицина в Града под тепетата.
Както – и дълбокото му разочарование и тъга, когато му казах, след 6-годишно упражняване на най-великата професия, че ме викат в София, да ставам редактор във вестника на Министерството на народното здраве – “Здравен фронт”. Промълви: “Аз съм те учил за лекар, не – за журналист”, и заплака, сякаш беше умрял близък човек. Така плачеше, когато, макар и много рядко, губеше тежко болен пациент в болницата. Възразих му, с обяснимо за младостта самочувствие: “Но аз ще бъда най-добрият…”
Не обичаше журналистиката, намираше я за продажна професия. От ден на ден се убеждавам, че е бил прав.
Почина на 78, съсипан от връхлетелите го болести. Беше побеждавал Смъртта и тя, Всесилната, си отмъсти, не му спести мъките.
На стената в моя кабинет, срещу бюрото ми, висят портретите на три скъпи за мен хора: проф. Константин Чилов, най-големия български клиницист, генерал Иван Хариев, който навремето ме спаси от гладна смърт и, между тях – на моя татко, д-р Найден Тотев Стоянов. Не ме гледа в очите, а някъде встрани, където захвърлих най-великата професия.
Едва ли ми е простил….
И колко беше невзискателен, почти до аскетизъм. Не пушеше, не близваше алкохол. Ядеше само простички храни, може би и от икономична гледна точка, те бяха по-евтини. Имаше 2-3 ризи, не повече, винаги изпрани и изгладени от майка ми, и едни стари обувки. По ресторанти не ходеше, нито по екскурзии. Повтарям се, но ще го кажа пак: неговото хоби беше работата му. Често закъсняваше от поликлиниката – трябваше да прегледи всички, струпали се пред кабинета му. Не връщаше никого, не делеше пациентите си на високопоставени или неграмотни, на цигани и българи: всички бяха еднакви за него – просто Пациенти, наистина, с главна буква.
Лекарските заплати тогава бяха унизително ниски (кога ли са били високи?), но за медицинска литература винаги намираше пари.
Това, което сега някои наричат “продължаващо обучение”, за него беше всекидневие.
И, може да е смешно, но вкъщи винаги се радвахме, когато някой пациент от селата донесеше пържоли от закланото прасе или кокошка. Това означаваше, че ще похапнем…
Няма да забравя една Тяна. Плащаше му с обещание: да му донесе “фити” (мисирка, пуйка, това са синонимите на тази едра домашна птица, но ямболските селяни я наричаха фитка или фити. Ха днес, ха утре – Тяна се преглеждаше, татко ѝ поставяше някакви инжекции. Заплащането – с “фитито”, когато порасне, наесен.
Накрая, вече излекувана, си тръгна, дори без да благодари. Татко не обели и дума. Но горката ми майка, която чакаше хонорара, за да ни го сготви, нервно я попита:
– Ами “фитито”?
– А, фитито ли? – “сети” се чак сега Тяна. – Ми то, фитито, умря…
И победоносно тръшна вратата: бе изиграла лекаря си.
Майка се нахвърли на татко:
– Видя ли я, колко дълго те мамеше. Защо ѝ мълчиш?
А той великодушно махна с ръка:
– Може да е умряло. Важното е, че нея я излекувах.
Има ли още такива Лекари?!
Татко имаше огромна библиотека, почти изцяло – с медицинска литература.
Тук за първи път видях името на проф. Константин Чилов и неговите прословути два тома “Вътрешни болести”.
Затова с такава любов създадох и всяка година организирам, вече за 20-ти пореден път, тези “Чилови дни”. И винаги, когато влизам в Къщата-музей, не мога да сдържа сълзите си – защото там чувствам с всяка фибра на тялото си, Душата на моя татко, Лекаря. И все ми се струва, че в този момент той ме гледа някъде, Отгоре-
Не може да не гледа! Нали с Чилов имат еднакви разбирания и отношение към Медицината и Пациентите, които за тях бяха като родни деца.
Прости ли ми, задето не станах Лекар като тебе, татко?
