На вниманието на д-р Даниела Дариткова, председател на Комисията по здравеопазване при 44-то НС: Той не дочака „Спешна помощ“

КОПИЕ: Министър проф. Николай ПЕТРОВ

КОПИЕ: Д-р Венцислав ГРОЗЕВ, Председател на БЛС

 

 

Този мрачен ден започна тежко за двама българи.

И завърши жестоко за тях.

Дългогодишният работник в завод “МХ” Владимир Тотев отиде да вземе участие в стачка и митинг в двора му. И той, като другите, не беше получавал заплата от 8 месеца и вкъщи положението бе повече от трагично. Не можеха да си плащат тока, и той им бе изключен. Хладилникът и без това зееше празен, но не можеха поне да се развличат с телевизия или четене (светеха си със свещи, и то колкото да се съблекат и да си легнат в отдавна непраните смърдящи чаршафи).

С месеци не бяха хапвали месо; менюто им бе основно филии с мас и кисело зеле, а децата – момчета, едното във втори клас, другото в прогимназията, влязло в пубертета, напразно се молеха за стотинки за закуска, преди да тръгнат сутрин на училище. Самият Тотев бе диабетик и усещаше как краката му омекват от ден на ден, безсилие омотава цялото му тяло, а дъхът му все повече миришеше на ацетон. Веднъж малкият намерил 10 стотинки и вечерта донесе дребната монета у дома с весел вик: “Тате, мамо, вече си имаме парички!”. Родителите му плакаха с глас.

Не по-добре бяха и другите колеги на Владимир. (Между другото, той беше кръстен на Ленин от баща си, заклет комунист.) Те споделяха, че, също като него, от месеци разчитат на пенсиите на родителите си (ако са живи) и карат на хляб и супички с картофи, моркови и цвекло. Движеха се като сенки, залитаха. Сутрин не си миеха зъбите, защото не можеха да си купят паста. Половината бяха с изключено парно. Лицата им бяха бледи и брадясали.

Веднъж един каза:

- Скоро май ще заприличае на Сталинград по време на блокадата. Ще си капем по улиците като круши… И това – в страна-членка на Европейския Съюз!!

- Важното е, че финансовият ни министър се хвали, че получава похвали от Брюксел, задето имаме добри финансови показатели и единствени сме без външен дълг – иронично го репликира друг. – По-добре сме били и от Германия.

Пред очите на Владимир постоянно се мержделееха дъхави, току-що извадени от тигана пържоли и кюфтета.

Уви, устатата му беше пълна само със слюнка.

 

В същото време д-р Юлиян Марков тръгна за новия си работен ден в “Спешна помощ”.  Там беше на щат от дипломирането си, вече 15 години. Все се канеше да се премести някъде другаде, но нямаше специалност. Имаше чувството, че се намира на дъното на медицината – професията, която обожаваше, и не може да изплува. Заплатите тук бяха най-мизерните; в момента не получаваше повече от 750 лв, и това бе върхът досега. Нощните дежурства бяха тежки. викаха го за какво ли не – от катастрофи до катарални ангини.

Често го и ругаеха и навикваха. Смъкваше дебели отпуснати пациенти с инсулти на носилка, заедно с шофьора, от 15-тия етаж, макар никой да не им плащаше за хамалогия. На няколко пъти се секваше в кръста, но не му даваха болнични: нямаше кой да го замести. Вакантните места не само не се запълваха, но и колегите често напускаха, защото не можеха да издържат на унижението и напрежението. Шефът не назначаваше нови, защото така правеше икономии от фонд “Работна заплата”, които после разпределяше между себе си и административните началници – така собствените им заплати набъбваха двойно и тройно.

Санитарките носеха вечерята на дежурния екип, насипана в кофи, като за прасета; бъркаха вътре с черпаците и пълнеха мазните си чинии. Гнуслив и чистофайник, Юлиян често си оставаше гладен и дъвчеше сухи вафли и кроасани, донесени от къщи.

Така не можа и да се ожени. Къде да намери сродна душа в тази “Спешна помощ”. Колежките я избягваха, за да не погрознеят като останалите лекарки – от напрежението, отговорността, безсънието и безпаричието.

 

Следобед звъннаха от завода – случаят бил наистина спешен.

Преди това обаче имаха още два, вече записани; там също твърдяха, че хората са ни живи, ни умрели.

Лекарят ги прегледа; най-после пуснаха буркана и отидоха и за работника.

Владимир лежеше отстрани на портала, посинял, отваряше уста като риба на сухо. Беше потънал в студена лепкава пот, пулсът му бе ускорен, кръвното – рухнало. Сочеше с ръка областта на сърцето си: разкъсвала го невероятно силна, унищожителна болка, разпространяваща се към долната челюст. Вече се задушаваше. Цялата клинична картина вървеше за масивен заден инфаркт. Кардиограмата го потвърди. (После – и аутопсията…)

Как да му помогне? Фибринолитици нямаше, ръководството не ги купуваше, били много скъпи. Напразно бе убеждавал шефовете: скъпи са, но спасяват човешки живот, който е безценен!! Отминаваха с безразличие. Кислородната бутилка беше празна, а нямаше и АМБУ. Постави му обезболяващи, за да потисне кардиогенния шок, но в момента на инжектирането им човекът подбели очи и изхърка за последно…

Скупчилите се наоколо работници се разкрещяха.

“Ти го уби, твойта мама – кресна един и мигом се нахвърли с юмруци върху лекаря. – Щото закъсня. Къде си се мотал, некадърнико?”

Останалите го последваха…

Когато шофьорът на линейката дотърча, д-р Юлиян Марков вече не дишаше.

 

 

ОБСЪЖДАНЕ. Този разказ бе писан преди 10-тина години, когато нападенията над колегите от страна на циганите бяха епизодични.

В бр. 12/2009 г. на в. “Български лекар” публикувахме предложението си до властимащите да бъде допълнен чл. 131, ал. 2 от НК (предвиждащ строги наказания за нанасяне на телесна повреда на длъжностни лица) с “медицински специалисти”. Инициативата ни бе подета от тогавашния председател на БЛС д-р Цветан Райчинов и след 4 години упорити настоявания – осъществена.

Днес, след зверския побой над колежката от АГ-болница “Шейново” настояваме за драстично увеличаване на наказанията при подобни престъпления.  За да не се стигне до случая, описан в този белетристичен разказ (дано никога не стане документално-публицистичен!).

Tags: , , ,

Comments are closed.