В ресторант “Златен рог” се провеждаше сватбено тържество. Весето, най-хубавата сестра на отделението ни се женеше за едно младо фелдшерче от “Бърза помощ”. Беше поканила цялата си рода – повечето от околните ямболски села, предимно механизатори. В онези социалистически години те получаваха най-много пари и това си личеше по щедрите им подаръци. Гърмеше музика – известен цигански оркестър от Сливен; люшкаха се кръшни хора, на висок глас се изричаха благопожелания.
Ние, младите лекари, гледахме с интерес, но и със скрита тъга: Весето сигурно вече нямаше да бъде толкова благоразположена, както досега… По начало сестричките не са от най-недостъпните желания за докторите, но повечето жени, като се задомят, се променят. После разбрах за една закачка на вечния шегаджия-кинокритик Иван Стоянович, изречена пред сватбените гости на сестра му: “Който е.ал – е.ал, кака се ожени…” Сигурно така щеше да бъде и с Весето. Но пък – все още се облизвахме ние: знае ли се…
Дойде ред и до нас да издигаме тост. Какво да кажеш на младоженците, освен: да са живи и здрави, да си народят дечица, да се замогнат. Накрая стана Стефан, най-цапнатият през устата. Говореше се, че неведнъж е имал кое-що със сестричката… Пийнал беше, а в подобно положение той не си знаеше мярката.
Та, ето неговите думи, след които настана неловка гробовна тишина:
– Всички знаем, че Весето с един мъж не може да изкара. И то е ясно, че скоро ще се разведете. Но ви пожелавам след това да си останете добри приятели…
После иди, че кани на сватбата си стари гаджета…
