Народ, който не зачита историята, не тачи религията и не пази родния си език, няма бъдеще.
Изхвърлиха от учебниците по историята турското робство, от христоматиите – “Записките по българските въстания”, “Епопея на забравените”, ботевите стихотворения. Вазов не е писал “Под игото”, Вапцаров не е възпял своята “Вяра”.
Светият ни Синод се интересува комай единствено от субсидиите на държавата (от която уж е отделена) за ремонти на храмовете си и не смее да се отклони и на йота от целенасочено дебългаризиращата ѝ политика.
Вече над 20 години в т. нар. Народно събрание отлежава Законът за българския език и няма сила на земята, която да накара депутатите да го обсъдят и гласуват.
Като капак на всичко настъпи и демографската катастрофа, която предвиждахме и биехме тревога от далечната 1988 г. (книгата ни “Децата, без които не можем”), когато губителният либерален глобализъм още не беше вдигнал границите и започнал да налага безплодния хомосексуализъм и безродството.
Все се надявах, че бездуховноста и дебългаризацията, упорито насаждани от престъпно отродителното МОН в нашите училища ще отмине децата ни, но – уви, излъгал съм се.
В една голяма и богата фармацевтична фирма разговарях на кафе с младите ѝ служителки – все прекрасни умни момичета, току-що завършили висше образование и, за учудване, не отлетели към самодоволния богаташки (но вече разпадащ се) Запад.
По едно време, обсъждайки моя в. “Български лекар”, изтървах израза “Сам съм, други няма.” Всеки от моето поколение го знае – отронен е от попуканите устни на Васил Петлешков, аптекаря на Брацигово. Младежът безстрашно се е представил на пашата, който обградил с аскера и башибозуците си родното му село, задето е въстанало срещу робията, настръхнали в готовност да го опожарят и оплячкосат, да озлочестят и избиват жителите му. И самоотвержено поел цялата вина върху себе си: единствено той е виновен, задето ги е подкокоросвал, те не са искали да вдигат ръка срещу султана. Ето, сам е, други няма, нека да го накажат както искат.
Запалили две големи клади и го поставили между тях, да се пече на бавен огън, като пиле, докато не издаде съзаклетниците си. Кожата му започнала да цвърчи и да се свлича на парцали, пламнала и косата му, пушекът запълвал дробовете му. Но и до отронването на последния си дъх, този великомъченик в предсмъртен унес мълвял: “Сам съм, други няма.” Така, в ужасни мъки, е издъхнал, но – спасил селото и жителите му. (Защо църквата ни още не го е канонизирала?!)
Изразът се видя интересен на момичетата, прихнаха. И тутак-си се умълчаха и спогледаха, когато ги попитах кой го е казал. Не се сетиха. Споменах името. Отново кикот: каква смешна фамилия: чували я за пръв път…
И тогава разбрах – толкова ясно и силно, че ме заболя сърцето: нашето Време си беше отишло безвъзвратно.
А с него – и Моята България.
Убиха ги собствените ни т. нар. държавници, политици и чиновници.
Бог да ги прости!
А нас – да ни опрости. Нали е всеблаг и милостив и ни обича?
Боже, Боже, защо изостави Майка България?!
