Български Лекар » За професор Радослав Гайдарски

За професор Радослав Гайдарски

Не познавам друг здравен министър, който без всякакво колебание е напускал кабинета си за няколко часа, за да се занимава с обичайната си предишна работа. Но всеки вторник министър проф. Радослав Гайдарски отново става Хирург. Това дори е формално нарушение на Кодекса по труда… Вероятно по закон това не е редно. Но кой би се осмелил да укори един Спасител?

28 март 2006 г. Казал ми е, че сутринта ще оперира в Болница “Лозенец”. Преобличам се в зелени стерилни дрехи и влизам в операционната.

На масата лежи млада жена. Макар и с маска на устата за вдишване на упойката и навлажнени марли на очите, личи, че е хубава. Но тежко болна! Диагнозата е безпощадна: рак на стомаха. Двама млади асистенти разтварят корема и я подготвят за предстоящата резекция.

Министърът веднага, от вратата, влиза в най-любимата си роля (и която истински му се отдава): на Хирург, без бавене веднага се хвърля в битката за Живот на обречения човек. Музиката, долитаща от ъгъла, са познати български естрадни песни – на Лили Иванова, Васил Найденов, Ваня Костова. Но на мен ми звучат като псалми в Храм. Толкова е тихо, а едва се чуват разменяните между операторите кратки реплики. Стилът на проф. Гайдарски е точно този, който знаех от негови колеги: няма бързане, няма суетня или напрежение: явно спасяването на страдащия ближен е съвсем обичайна работа за него.

Няма обаче и спиране или отпускане на ръцете дори за миг: те се движат без прекъсване, сноват между червата, под коремницата и над чаршафа, срязват, клъцват, съшиват, съединяват, изхвърлят тъканите, където Ракът е проникнал. Напразно търся отблясъци на озарение или нещо свръхчовешко по лицата на професора и колегите му; те не издават никакво вълнение или тържественост, само дето са малко по-съсредоточени и вглъбени – сигурно така грънчарите ваят стомни, а скулпторите – пластики, художниците – рисуват, поетите – пишат стиховете, композиторите – песните си. Просто си вършат всекидневната Работа. Но няма, няма по-велико от Богоравното Изкуство на Лекаря, каквото определение му бе дал самият Хипократ.

Докато оперира, проф. Гайдарски ми обяснява разковничето на успехите си при раково болните: да открие и отстрани цялата смъртоносна огърлица от лимфните възли, коварно набъбнали от метастази. Иначе, колкото и да е успешна резекцията на тумора, след това разсейките ще плъпнат по цялото тяло, ще го задръстят със Смърт и ще го завлекат в Оная Яма, студената, от която измъкване навън няма. Необходимо е хирургът да притежава брилянтна техника и ловкост; триж по-важно е обаче да не бърза, а най-старателно да открие и изчисти всички тези зловещи възелчета, които биха провалили цялото му усърдие.

Без гордост и фуклявене, сякаш е нещо обичайно като постижение, ми съобщава, че има десетки пациенти, оперирани от него по повод стомашен рак, които са останали живи и работоспособни далеч след 5-те критични години. (Средната преживяемост след диагностицирането му е обикновено 5-6 до 10 месеца). Въпросът – повтаря той, докато опипва червата и мезентериума ги оглежда отвсякъде – е не толкова и само в безупречно извършената резекция, която много хирурзи ще извършат без затруднение, колкото в лимфната дисекция (пълното изчистване на лимфните възли с метастазите в тях).

Иначе нахалос ще отиде цялото старание на екипа, “разпарянето” на целия корем и огромното изпитание за пациента. Завързва “чуканчето” на дуоденума, като внимава хем да не стяга много здраво конците (тъканите, разядени от карцинома, са по-късливи), хем да не остави никакъв, дори и микроскопичен  луфт, за да няма възможност за проникване на съдържимо в коремната кухина, което ще означава тежък, често фатален перитонит. Доволен е, че пациентката не е дебела – иначе е много по-трудно да ровичкаш сред тлъстините да търсиш лимфните възли…

Неусетно са изминали близо 3 часа. Хирургът-министър оставя на асистентите си да зашият пациентката, но не бърза да си отива, а внимателно разглежда стомаха и булото, които е отстранил. Раковата тъкан се вижда много ясно – тя е прораснала и набъбнала в малката кривина. Колко ли още ще живее тази млада хубава жена, сполетяна от това коварно злощастие? Зависи не само от Съдбата й. А и от работата на току-що опериралия я Хирург. Дано, дано…

Отиваме в лекарския кабинет. Първото, което се набива на очи, е стихотворението “Аз съм българче”, закачено с габърче на таблото. (Проф. Гайдарски не пускал никого да оперира, ако не го знае наизуст…) Чувствам краката си подпухнали. Питам го как издържат толкова време прави – не е ли възможно да стоят на високи тесни столчета? Свикнали били, а столчетата им пречели. Сутрин, когато му предстои да оперира, не закусва и не пие кафе, за да не му се доходи до тоалетната… Не получава ли хипогликемия, не му ли пада кръвното? Подсмива се: никога досега, дори и операцията да трае повече от 8 часа. Всичко е въпрос на психологическа нагласа. Не изрича дори една високопарна дума – за “любов към болния”, “хуманен дълг” или “професионално призвание”; а и това би прозвучало изкуствено и нелепо от устата му.

Професорът-министър е 67-годишен. Завършил е гимназия на 17, а медицина – на 23. Оперира от първия си работен ден във Видинската болница – т. е. вече 44 години. Никога не си е броил операциите – те са вече вероятно над 15 хиляди.

Случи се така, че след месец отидох в Санаториума на МВР в Хисаря, където се бяха събрали членовете на Българския съюз на хирурзите (председател – доц. Гено КИРОВ). Заприказвахме се със старшата му медицинска сестра – Йорданка Петкова. Каза ми: баща й, железничарят Димитър Гибински, бил 59-годишен, когато му откриват най-страшната диагноза: рак на стомаха. Пращат го при Гайдарски, тогава все още само доцент. Операцията продължава цели 5 часа. Накрая хирургът излиза от операционната и отронва: “За съжаление, наистина се оказа рак на стомаха. Но го изрязох и почистих. Дано да съм успял…” Не им взема нито стотинка, връща и бутилката уиски. През 6 месеца прави контролни прегледи на пациента си и го успокоява, че му няма нищо. Наистина му няма нищо – човекът живее цели 22 години след операцията!! Почива неотдавна, на 81. И още нещо ми каза сестра Петкова: “За нашето семейство проф. Гайдарски ни е Богът! Ще дойде ли тук – да му целуна ръката?”

И се разплака от вълнение.

Каква по-голяма отплата за Лекаря?

Ето я благословената Съдба на Хирурга. Преди десетки години е спасил Живота на Бащата. Човекът вече не е жив, но децата му още помнят този малък техен земен Бог, който го е задържал при тях толкова дълго време и не го е пуснал в страшното Отвъдно. В кои професии може да се намери подобна привилегия – хората, които ги упражняват, да бъдат обожествявани и след като отдавна са си свършили работата?

Tags: ,

Comments are closed.