На мен ми стигат простите неща,
които Бог по пътя ми е сложил –
паница леща, изворна вода
и топла длан в студеното ми ложе.
Да ме посреща всяка пролет с цвят,
да стъпвам боса върху орна нива…
Не искам чудесата ти, о, свят,
на мен и простотата ми отива.
Додето има в къщата ми жар
и на гърба си нося топла риза,
не ми е нужен пътят към Дакар,
ни Лувъра, ни кулата на Пиза.
Нали за първи път проплакваш гол
и в балдахин, и в сламена постеля…
А след това е просто – хляб и сол
и жив човек до теб – да го споделяш.
Ники Комедвенска
