“Наше лято” – чух я за първи път като старшина-школник в Болярово, лятото 1974. Буквално по 10 пъти я пускаха по радиоуредбата, та Лили по цял ден огласяваше плаца и, без да искам, я запаметих. Нямаше нужда да казват кой е композиторът, нито – кой е поетът. Дамян П. Дамянов, разбира се. И вече наложилият се Тончо Русев.
Бях на 26, млад, с бушуващи хормони, които не ми даваха покой и си я пеех наум посред нощите.
Наше лято – дълго като вечност.
Наше лято, кратко като миг.
На живот, на смърт ли ни обрече,
за какво ни сбра във своя миг?
С клони – сплетени ръце човешки
и с луна – лице над две лица,
и с едно дихание горещо
ти овъгли нашите сърца.
Ти не бързай, лято,
чакай, миг неповторим.
Ах, дано в сърцата
ние да те задържим.
Сняг ще падне, клони ще затрупа,
лунен вятър лик ще угаси.
Но със сняг и вятър ли ще свършиш,
наше лято – топъл миг красив?
Сбогом, наше лято,
сбогом, миг неповторим.
Ах, дано в сърцата
ние да те задържим…
В прекрасния документален филм за Тончо, снет явно година-две преди да ни напусне, той си спомня, че преди да почине, баща му – локомотивният машинист от Бургас Руси Тончев му заръчал: да го изпратят във Вечния път с тази песен. Тончо не изпълнил заръката. Скрупули – вечното “Какво ще кажат хората…”; пък и – неподходящо е: над ковчега гърми зов за знойно, изпълнено с любов лято. И сега съжаляваше.
Сбогом, наше лято!
Сбогом, Тончо!