Наше лято

“Наше лято” – чух я за първи път като старшина-школник в Болярово, лятото 1974. Буквално по 10 пъти я пускаха по радиоуредбата, та Лили по цял ден огласяваше плаца и, без да искам, я запаметих. Нямаше нужда да казват кой е композиторът, нито – кой е поетът. Дамян П. Дамянов, разбира се. И вече наложилият се Тончо Русев. 

Бях на 26, млад, с бушуващи хормони, които не ми даваха покой и си я пеех наум посред нощите.

Наше лято – дълго като вечност.

Наше лято, кратко като миг.

На живот, на смърт ли ни обрече,

за какво ни сбра във своя миг?

С клони – сплетени ръце човешки

и с луна – лице над две лица,

и с едно дихание горещо

ти овъгли нашите сърца.

Ти не бързай, лято,

чакай, миг неповторим.

Ах, дано в сърцата

ние да те задържим.

 

Сняг ще падне, клони ще затрупа,

лунен вятър лик ще угаси.

Но със сняг и вятър ли ще свършиш,

наше лято – топъл миг красив?

Сбогом, наше лято,

сбогом, миг неповторим.

Ах, дано в сърцата

ние да те задържим…

 

В прекрасния документален филм за Тончо, снет явно година-две преди да ни напусне, той си спомня, че преди да почине, баща му – локомотивният машинист от Бургас Руси Тончев му заръчал: да го изпратят във Вечния път с тази песен. Тончо не изпълнил заръката. Скрупули – вечното “Какво ще кажат хората…”; пък и – неподходящо е: над ковчега гърми зов за знойно, изпълнено с любов лято. И сега съжаляваше.

Сбогом, наше лято!

Сбогом, Тончо!

Comments are closed.