“Доживях позора да остарея”, тъжно промълви Стефан Цанев по повод своята 80-годишнина.
“Остарявай бавно!”, бе съветът на моя прекрасен приятел Дамян Дамянов, единствения наш академик по хирургия, който ми водеше юбилейното честване на 70-те.
Чак тогава се сепнах: Господи, нима остарях и аз?!?
И си спомних една моя пациентка, вече грохнала, която примиренчески-философски изрече: “Докторе, идва старостта; не идва младостта. Готви се и ти…”
Изсмях ѝ се. Тогава бях на 28 (а и те ми се струваха много…). Не вярвах, че и моите годинки ще се изнижат – като пясък между пръстите, като вода през сито, като светулки между дърветата. Всеки над 30-те вече ми се струваше цял старец…
Кога изминахте, къде се изгубихте невъзвратимо – “де, гиди, млади години; литнахте като бели гълъбе”, както се пее в една народна песен…
Незабравимите студентски шест години в Пловдив, където слънцето никога не залязваше; другите още шест – като лекар в Кардиологичното отделение и “Бърза помощ” – Ямбол и няколко месеца като лекар на с. Ръжена, Казанлъшко; после – рязката смяна на професията. Не знам що за журналист и публицист съм (макар и член на СБП, не смея да се нарека писател – наясно съм със себе си), но още, цели 40 години откакто съм сменил свещената професия, още се качвам на сън в линейка и минавам визитации.
Да, в журналистиката няма нощни дежурства, не ти охкат или умират болни в ръцете, но пък има отговорност и огромен стрес, вкл. цели 4 уволнения, поне за мен… Занизаха се и книгите – над 40. Какво ли значение има бройката; та нима Димчо преживе е имал дори и една – но е останал вовеки в българската литература и в сърцата на народа; е, имаше един Ст. Ц., с над 100 дебели тома – помни ли го някой, преиздават ли се, четат ли се?
Да оставим другите настрани – всеки е със своята житейска и творческа съдба; каквото си е постлал или надробил. Това, с което най-силно се гордея в моето творчество, са празниците и честванията, които създадох на моето първо – и вечно! – съсловие, лекарското: Денят на българския лекар, Чилови дни, Денят на Спасението, Празникът на фармацевтите. Отбелязват ги – кога са ме повикали, кога – не; но ще останат, надявам се, и след мене…
“Най-важното в живота е: когато времето ти изтече и се обърнеш назад, да не съжаляваш!”, каза един знаменит китайски цигулар. А китайците, както се знае, са мъдър народ.
Ще си позволя да се самопоздравя с две стихотворения на дядо Петко Рачов СЛАВЕЙКОВ, в чиято чест и със съдействието на Националния литературен музе и Съюза на офицерите от запаса м. г. създадох и Дядовден (17 ноември). Писал ги е през 1862 г, когато е бил едва 45-годишен. Когато прочетете първото, мислено подменете “Петко” с “Тотко”, и няма да сгрешите: ето, 156 години от публикуването им, а звучат толкова съвременно…
Напомняне
Ето, Петко, остаряваш,
видиш, вече побеляваш,
гасне младий, буйни жар.
Нал усещаш и кръвта ти,
кат ти казва толкоз пъти:
– Петко, Петко, веч си стар!
Младините забрави ги,
целувките остави ги,
не мисли веч за любов!
Да посрещаш с черна жалост
горчивата тежка старост,
отсега бъди готов!
Теб песни ти не приличат,
нито китки веч те кичат –
минаха се младини!
Нине гроб ти наближава,
нине смърт те призовава,
нине – тежки старини!
Бар отсега приготви се,
от света веч отречи се,
сбогом, сбогом му кажи.
И кат мислиш младостта си,
за разтуха на скръбта си,
ти сълзите задържи.
ИЗВИНЕНИЕ
Ба, какви сте вие луди,
то е челяк да се чуди
с този вашят глуп совет!
Санким като побелявам,
има л, нещо да менявам?
Та що има от бел цвет?
Бяло й бялото кокиче,
но го всяка млада кичи,
по глава си го реди.
Пак е бяла драга ружка,
но бере я мойта дружка
и я туря на гърди.
Йощ цветя и други бели,
колкот ищеш нацъфтели
и природата красят.
Та и мойте косми зле ли й,
дет са рано побелели?
Буен жар те не гасят,
от любов не ме лишават,
на целувки не додяват…
Що казвате, че съм стар?
Йощ кръвта ми е гореща
и сърцето ми усеща
пръвния младежки жар.
Побеляват ми космите,
но заякват ми костите,
а и то е един дар.
Затова и да белея,
от да либя и да пея
ази няма да се спра.
Щото колкот побелявам,
толкоз повеч либав ставам –
и ще либя, дор умра.
(Наша притурка към последния стих: Дай, Боже. Амин!
А, иначе, казано в проза: да се надяваме, че не всичките от белите ни “гълъбе” са отлетели; понякога ятото им е многобройно…
Пък и нали гълъбите са символът на Любовта?!)
