Литература и… прихиатрия

Народът ни казва, че понякога геният граничи с лудостта. И, още: че от гениалността до лудостта има само една крачка, което е същото. Немалко хора вярват, че талантливите хора са и малко „чалнати“. Има и доказателства, особено сред самоубийците-поети и писатели; обикновено те са и алкохолици; нека да не ги изброяваме, за да останат в съзнанието ни само техните творби.

Като студент-медик бях кръжочник по психиатрия. Увличаше ме възможността да надникна в разпиляната, раздробена човешка душа. В началото се забавлявах; някои от болните дори ме разсмиваха с чудатостите си. Докато професорът ни /Тодор Ташев/ веднъж ме сряза: човешката душа заслужава само уважение и състрадание, дори и да не е като нашата. Освен това пациентът е „рес сакра“ /“свята вещ“/, по определението на Хипократ и изисква от нас единствено разбиране, съчувствие и съдействие, за да бъде правилно диагностициран и успешно лекуван.

Не знам дали имам право да споделям своите лекарски наблюдения върху някои от субектите на дискусията по повод награждаването на един стихоплетец, позволил си тежка гавра с национални икони като Райна княгиня и Вапцаров. Макар творенията му да са написани неподредено, хаотично и без препинателни знаци /оказва се, че това била модерна поезия, сюрреалистична или не знам каква си, сложно ми е да я определя“, човекът вероятно е напълно нормален /апропо, в очите на лудите ние сме луди/. Но как да определя подритването, не – стъпкването на най-великото, най-покъртителното и разкъсващо сърцето на всеки българин стихотворение на поета, писано преди разстрела, превеждано на десетки езици по света? Разбирам литератора-лауреат: и той, като всеки пишещите братя, иска да блесне с нещо, да направи впечатление на себеподобните и на публиката; всички сме малко или повече нарцистични, дори хипо-, ако не и хипер-манийни.

Но – да посягаш на български светини, да оплюеш подвига и себепожертвувателността им, да се гавриш с тях, за да те забележат?!

Няма подходяща за случая диагноза в психиатрията или поне аз не я знам. В сексологията, която е неразривна част от нея, има отклонения или извращения, най-гнусното от които е некрофилията /гавра с труп/. Но – кой я проявява в случая: стихоплетецът или журито, което без всякакъв свян пред паметта на тези скъпи български имена, го отличава? Дали са били раздвоени /биполярно разстройство/ или поне разколебани /ако имат поне мъничко чувство за национална принадлежност и задължителната почит към героите ни/, преди да му я присъдят? Или просто са проявили типичния за комплексарите от дълбоката провинция /и аз не съм софиянец; имам предвид манталитет, а не произход/ инат да се възпротивят на „по-горните“ инстанции, за да им докажат своята важност, значимост и криво разбран суверенитет? И има ли профилактика или лечение за подобни състояния?

Науката засега мълчи по въпроса.

Нека и ние да ги накажем с мълчание, пък дано осмислят творчеството и поведението си.

Защото – нали вече казах: болният се нуждае и от съчувствие.

Comments are closed.