Щъркелите – това чудо на природата

С тревога си мислих за замръзващите щъркели, коварно приклещени от мартенския студ и сняг. Дадоха ги по една от телевизиите: десетина, сгушени в карнобатското поле, под мокрия сняг – тъжни, унили, обречени на гибел. Дошли преди седмица от топлия Нил, за да умрат в родната българска негостоприемна земя.

„Щъркел шарен дългокрак, я затракай – трака-трак…“ – помните ли това стихотворение от детските ни години? От кого беше – Чичо Стоян, Елин Пелин? Лъжеха, че са ни донесли щъркелите…

Виждал съм ги как крачат по плитчините на Тунджа и търсят жаби.

Като бях лекар на казанлъшкото село Ръжена на комина на здравната служба имаше щъркелово гнездо. Беше пролетта на 1978. Една мартенска утрин санитарката Мара ме задърпа, развълнувана:

- Докторе, щъркелите дойдоха!

Излязохме вън с акушерката. Две едри бели птици вече бяха кацнали в гнездото си и оправяха стърчащите съчки с дългите си клюнове. Изневиделица долетя друг и се нахвърли настървено срещу стопанина. Разхвърчаха се пера на вси страни. Мъжкарите се виеха над гнездото и безмилостно се кълвяха. Боят продължи дълго, поне половин час. Бе разрешен от щъркелицата, която прогони натрапника.

Така е и при нас, хората. Не ние – а жената решава с кого да бъде. Тя може да ни бъде и закрилница, и опора, но и коварен неприятел.

Благословена да е – ако ни е родила Децата.

Comments are closed.