Като че ли хирургията е най-впечатляващата област от плевенското здравеопазване и медицина.
И не само защото Клиниката по хирургия е обявена (на базата на съществуващото отделение в Окръжна болница) от МНЗСГ още на 27 януари 1965 г., т. е. цели 9 години преди създаването на ВМИ – Плевен. А защото тази специалност има дълбоки корени и най-видни представители в най-големия наш мизийски град.
Плевенската болница е първата в страната ни, от самия управител на Дунавския вилает Митхад паша, ярко изразен владетел-реформатор. Нещо повече: той разпорежда към нея да бъде построена и воденица, от чиито доходи болницата да се издържа. Оглавява я командированият по негова заповед военен лекар от Русе д-р Ла Брюс, германец. Подпомаган е от… двама санитари. През 1869 г. той почива. Замества го швейцарецът д-р Карл-Роберт Гейзер.
Веднага след освобождението на града от турско робство болницата е поверена на д-р Георги Ив. Странски, родом (1847) от Калофер и другар на Ботев. След завършването на Военномедицинската школа в Букурещ той става окръжен лекар на Бузьу, Румъния. Включва се във военния контингент на румънските войски, участващи в Освобождението и с тях влиза в Плевен. Предполага се, че се е занимавал и с хирургия, както всички лекари тогава, които по начало са били поливалентни. Скоро след това (1879 г.) се отдава на обществена кариера: депутат в Учредителното Велико народно събрание, председател на Привременното правителство, след което пак е управител на болници – първо на Окръжната в Русе, после – на Александровската в София (от 1897), където и почива (1904).
Наистина, колко всеотдайни и многостранни са били тогавашните ни лекари! Ето какво е записал в Устава на новосъздадената (юли 1879) Окръжна Плевенска болница първият й управител д-р Алеко П. Друмев (1849 – 1912): “Болницата се определя като градско-окръжна със задължение да приема болните от града и окръга. Началник на болницата е доктор, който поддържа връзка с Градския съвет. Той е длъжен да визитира болните 2 пъти дневно, да ги осигурява с лечение, диета и операции и при нужда да бъде денонощно на разположение на болните.”
Видно място в историята на плевенската хирургия заема лекарската фамилия Транен.
Бащата, д-р Йоаким Исакович Транен (1859 – 1927) оглавява открития в града (1892) военен лазарет. Руски евреин, емигрант от гр. Копис (Могилевска губерния), следвал медицина в Гьотигсберг, д-р Транен е и български патриот: участва в подготовката на Съединението и Сръбско-българската война, след което става военен лекар. Задомява се в Плевен за Мария Петрова, която през Балканската война е милосърдна сестра; по-късно дъщеря им д-р Валентина Йоакимовна Транен ръководи, макар и за кратко (1930 – 1932) хирургичното й отделение; тя го разделя на два сектора – септичен и асептичен, набавя нови хирургични инструменти и баданосва операционните зали в синьо.
Д-р Валентина Транен е не само първата българска жена-хирург, но, несъмнено, и първата лекарка-ръководител на хирургично отделение у нас – едно толкова рядко срещано явление. По-късно преминава изцяло на частна практика в София.
Хирург е и новият (от 1897 до 1912 г.) управител на болницата д-р Стефан Т. Козаров (1861, Сливен – 1913), завършил медицина в Киев (1888). Той назначава и първите медицински сестри в Плевен (1897).
Истински разцвет обаче хирургията в Плевен получава след оглавяването на хирургичното отделение (1902 г.) от бъдещия първи професор по тази специалност Параскев Стоянов (1871 – 1940). За толкова краткия си, но съдържателен живот (едва 69 години), този полиглот въвежда редица нови тежки операции у нас.
Управител на плевенската болница от 1912 до 1914 г. е хирургът д-р Тодор Недков (1865 – 1933). Тук с успех оперират още: д-р Наум Пасков, завършил медицина във Виена и д-р Спиридон Тодоров, основател на урологията в града, по-късно – асистент на проф. Ал. Станишев.
Неоспорим факт е, че най-дългогодишният ръководител на Хирургично отделение (и Клиника) в Плевен е проф. Иван Карамишев; той изпълнява тази длъжност от 1945 до 1973, до самата си достойна смърт, цели 28 години!
Родом от София (1910), той работи последователно в Оряхово и Враца; известно време служи като военен лекар и началник на хирургичното отделение в Дивизионна болница – Плевен; по време на Отечествената война оглавява Трета етапна хирургическа болница.
Избран е за доцент (1963) и професор (1970); достоен ученик на Генерала (проф. Коста Стоянов). Отлично владее цигулка и флейта (с музика си е изкарвал прехраната и се е самоиздържал по ресторанти при следването си в Чехословакия и София). По-късно, вече знаменит местен хирург, свири за удоволствие, наравно с професионалистите, в Плевенската филхармония; нещо повече – допълнително създава и ръководи профсъюзния хор “Трудова песен”.
Автор на близо 90 ценни научни труда, както и на монографиите “Лечение на Бюргеровата болест”, “Хирургия на щитовидната жлеза”, “Облитериращ тромбангиит”. Участва активно в наши и международни конференции и конгреси. Внедрява в Плевен белодробните резекции и сърдецната хирургия (извършва валвувотомии и перикардиолизи); на няколко пъти успешно оперира прободени сърца.
За съжаление, сполетява го ранна, но героична смърт: издъхва, преуморен, минавайки визитация в клиниката; едва 63-годишен.
Създателят на българската спешна хирургия проф. Алберт Тодоров Луканов (1899, Женева – 1982), завършил медицина в Грац, специализирал хирургия в Москва и Ленинград, не остава безразличен към родния град на баща си: тук той създава, оглавява и развива Катедрата по спешна хирургия.
Любимият му ученик е незабравимият от плевенските медици д-р Петьо Илиев, който с дни и седмици не излиза от Отделението по спешна хирургия (там и спи, по свое желание, денонощното “Постоянно присъствие”, за да бъде на разположение, готов всяка минута да оперира или консултира; там го връхлетява и фаталният инсулт, едва навършил 56 години…
(И друг дългогодишен плевенски хирург умира от преизтощение по време на работа – д-р Симеон Кожухаров, автор на забележителна книга за етиката в медицината. Едва 63-годишен, току-що завършил тежка операция, той се почувства зле, ляга на кушетката, за да си почине и само след половин час става, за да се измие за нова. Още не завършил, почива от масивен инфаркт.)
Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести в МУ – Плевен не случайно носи името на дългогодишния национален хирург проф. Станислав Баев, което й дават признателните му ученици. Роден през 1932 г. в София, той е главен хирург на Плевен от 1984 до 1995 г. Всестранен, енциклопедичен оператор, полиглот, автор на над 350 научни труда, предимно в областта на коремната и жлъчна хирургия, запален шахматист, общителен, дружелюбен, разговорлив; той подготвя чудесни местни хирурзи – професорите Ташко Делийски, Димитър Стайков, Борислав Нинов, Георги Байчев, доц. Кунчо Игнатов. Вече в напреднала възраст, се връща в любимия си град, за да продължи да обучава и подпомага колегите си. Една сутрин, подготвяйки се да тръгва на работа, умира в банята.
(Впрочем, почти същата е съдбата и на баща му – знаменития хирург проф. Байо Баев, който издъхва пред залата, току-що поставил ръкавиците за поредната си операция.)
А добрите топли очи на проф. Станислав Баев гледат от огромния портрет, поставен във фоайето на Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести, кръстена на основателя си. Поставен е от признателните му следовници, които следват пътя на знаменития си учител и другите емблематични стожери на плевенската хирургия.
Проф. Александър Гюровски е друга емблема на плевенската хирургия. Той живя над 90 години, като влизаше в зала почти до края (и на тази преклонна възраст той ходеше веднъж-дваж седмично в Павликени, предимно да консултира, но и да участва в по-тежките операции). Разказвал ми е как, бидейки на работа в град Кай (Мали), само за минути косата по слепоочията му побеляла – след драматично, изглеждащо вече безнадеждно, извеждане към живота на една жена, изпаднала в клинична смърт. Сподели ми и друг върховен момент на усилие: от сутринта се чувствал много зле, изгарящ от висока температура, но започнал тежка панкреатично-жлъчна операция, въпреки треперенето на безсилните си ръце; след минути се свлякъл на пода и се опомнил в леглото, облян в лепкава пот. Установили причината за колапса: двойна бронхопневмония. Оттогава се зарекъл (предаде ми го и като съвет към колегите): никога да не се пресилват и, ако самите те не се чувстват добре, да се щадят и да не влизат в залата, докато не се стабилизират, защото иначе може да бъдат опасни и за себе си, и за пациентите.
Няма хирург на средна възраст от Велико Търново и Плевен, който да не се е учил от вездесъщия проф. Гюровски и да не го споменава с признателност.
Та нали това е същността на тази толкова тежка и отговорна професия: да оставиш след себе си добри дела и име?
