Наистина ли си отива лятото

Наистина ли си отива лятото?

Наистина ли? Лятото ме гледаше.

С очите си отново ме целуваше.

А вятърът се блъскаше във роклята,

прегръщаше нозете й, докосваше

по устните й сянката на залеза

и цялата неспирно я люлееше.

Завиждаха му, може би, ръцете ми.

Завинаги ли? Лятото ме гледаше.

Очите му отново обещаваха

завръщане, по-хубаво от първото –

ний, влюбените, вярваме на лятото.

Ний, влюбените, винаги потъваме

в очите му дълбоки – в най-дълбокото,

където са зелените съзвездия на сълзите.

Ний вечно се усмихваме. И устните ни

вечно са уплашени. И вечно, вечно, вечно искаме

да задържиме за минута лятото.

Христо Фотев