Нужна е прогенерична политика, която да спре преразхода при лекарствата
От Надежда Ненова
На първо място в бюджета на НЗОК за 2019 г. трябва да се възстановят фиксираните параграфи по дейности. Т.е. това, което се предложи на парламента за гласуване като сума за заплащане за ПИМП, СИМП, болнична помощ, лекарства и всички останали дейности, заплащани от Касата, трябва да има записано в самия бюджет, че вътрешнокомпесаторни премествания между отделните параграфи не се допускат. Парите, които парламентът е гласувал за съответната дейност, трябва да бъдат отпускани единствено за тази дейност, независимо дали през годината са били усвоени или не. Ако не бъдат усвоени, в края на годината трябва да се отделят като икономии за разплащане на тази дейност. Това означава да има гаранция за договореното разплащане. Не да обещаеш, че ще платиш 100 млн., а накрая на годината да платиш 98 млн. Ако пък има преразход да е ясно точно кой и колко преразход е направил. За мен това е най-важното в бюджета на НЗОК за 2019 г.
Има много варианти, при които т.нар. лимити да не тежат толкова много на болниците. Предстоят разговори с новия управител на НЗОК и с представителите на министерството. Смятам, че ако успеем да ги направим по-гъвкави и самите лимити да бъдат съобразени с реалната дейност на лечебните заведения. Т.е. да имат възможност, ако отпуснатите по договора с НЗОК средства не бъдат усвоени един месец, да могат да бъдат използвани тогава, когато има по-голям поток от пациенти.
Така лимитите няма да бъдат усещани като толкова голяма тежест. Иначе БЛС винаги е бил против лимитирането на дейности, доколкото това може да си го позволим. Най-добре е лечебното заведение да работи без да мисли за това какъв бюджет има, за да може да действа по чисто медицински показания за лечение, а не да връща пациенти. Надявам се, ако не тази година, то на следващата вече да се състояли промените, които очакваме да предложи министъра на здравеопазването и това да стане факт.
Ние сме предложили методика, разработена от наша работна група и очакваме предложенията за промени в системата на здравеопазването от страна на министъра. Надявам се след това да започнем съвместна работа по този въпрос.
Липсата на остойностяване не дава ясна представа на обществото за това какви средства са реално необходими в системата, за да функционира тя. Когато нямаме ясни и точни стойности за медицинските дейности, говорим емпирично за цифрите. Точно затова изглежда, че се дават много пари, а няма резултат. Ако имаме точна сметка кое колко струва, на какви цени се закупува и внася в България – апаратура, лекарства, консумативи, труда на лекарите и сестрите, ще стане ясно всъщност, че не са чак толкова много парите.
Досегашните стандарти доказаха със своите изисквания за персонал, за помещение, показаха, че не осигуряват качество. Те просто показаха, че са стандарти, които се използват за ограничаване на разрастването на болничната система. Такива цели се поставяха, макар да бяха рекламирани като стандарти за качество. Стандартът за качество освен изискването за сграден фонд, оборудване и апаратура, трябва да включва и много други показатели, които не са еднократни и не могат да бъдат резултат от мнението на пациентите. Те са статистически и включват показатели като смъртност, успех в лечението, брой пациенти са преминали, колко са излезли с подобрение и колко са оздравели.
Това дава представа за лечебното заведение дали функционира нормално. Медицината всъщност подпомага човека. В някои случаи да удължи живота на пациента, а в други да подобри усещането му за здраве. Не можем да гарантираме, че абсолютно всички ще са доволни, поради самата специфика на медицинската дейност. За мен думата „качество“ в здравеопазването по-скоро би трябвало да бъде заменена с думата „ефективност“. Срещу средствата, които получават, каква ефективност гарантират участниците в системата.
Ще дам пример – самата операция може да е много добра, много успешна, пациентът да е изписан, но ако обществото не е осигурило възможност за адекватни грижи в домашни условия, тогава за какво качество на здравните услуги говорим? Затова държа ефективността на системата за здравни и социални грижи да се разглежда цялостно.
Медицината е такава наука, в която процесите протичат по начин, по който дори всичко да е направено по правилата, можем да бъдем свидетели на фатален изход, защото всеки човешки организъм реагира различно и понякога неочаквано. Направихме си труда да сравним статистиките в България и Европа, защото излязоха много мнения, че едва ли не само в България се случва.
Ние сме в нормалните граници по усложнения при различни заболявания, включително и при родилките. Смъртността е точно толкова в България, колкото и в Западна Европа. Може би защото пациентите и близките им не знаят това, смятат, че всеки път, когато има неблагоприятен резултат, трябва някой да бъде наказан. Точно затова винаги се казва, че медицината е изкуство, а лекарят само се опитва да помогне на пациента, а всичко зависи от неговия организъм.
Категорично сме против предложената от МЗ промяна в Закона за здравето, чрез която се увеличават глобите за лекари, нарушаващи правата на пациентите, защото нищо в момента не налага повишаването на глобите на съсловието, което е единственото наказвано по няколко закона. Лекарите могат да бъдат глобявани от НЗОК по Закона за здравното осигуряване, от Медицински одит по Закона за здравето, могат да бъдат наказвани ефективно по Наказателния кодекс и по Закона за съсловните организации с отнемане на права.
Ако някой ми покаже друго съсловие, което може да бъде наказвано по толкова различни начини, тогава ще се съглася, че има нужда от повишаване на глобите. Още повече предложението за глобяване с от 1000 до 3000 лв. на лице, без да се конкретизира кое е това лице, може да доведе до практическото финансово ликвидиране на някого. Защото е записано, че вредата може да бъде нанесена с действие или бездействие, но не се конкретизират по никакъв начин. Какво значи с бездействие? Кое е лицето от отделението, което точно е виновно за бездействието? Законът освен това не е лишил пациентите от права и им дава възможност да си ги търсят и да получат компенсации в случай, че са им нарушени.
Една от основните причина лекарите и сестрите да искат да напуснат България е усещането за вина, с която ги товари обществото, без да са виновни. Специализантите пътуват и виждат отношението на хората към лекарите в другите държави и когато видиш, че обществото на други места не се отнася към теб като към потенциален убиец, предпочиташ да останеш там. Затова смятам, че само увеличаването на приема на студентите, не може да реши проблема. Макар че в последните години няма такова текучество на лекари навън, големият проблем е, че голямата част от лекарите и сестрите са в напреднала възраст. След 10 години няма да има почти медицински сестри в страната, а в цели райони няма да има личен лекар.
Zdrave.net
