На вниманието на президент Румен Радев: 105 години от драмата на Яворов и Лора: Предизвиканото самоубийство. Да изчистим клеветата!

КОПИЕ: УС на СБП

 

Уважаеми господин президент,

Уважаеми колеги,

Надявам се след прочитането на този текст да вземете съответното решение относно изтриване клеветата от лицето на Яворов.

Бъдете здрави!

В ранните часове (към 2,30 ч.) на 30 ноември 1913 г. в София се разиграва несъмнено една от най-страшните драми на съвременна България. Жената на изящния български (защо не – и световен!) поет Пейо Яворов – Лора Петкова Каравелова се застрелва с револвера му. Обезумял от болка, лирикът се спуска на първия етаж, събужда хазаина си Васил Беленски и го праща за лекар, след което надрасква покъртилата цялаБългария бележка “Мойта мила Лора се застреля сама, ида и аз след нея” и изпраща куршум в дясното си слепоочие със същото оръжие.

Ехото от тези два злокобни изстрела и до ден днешен не са заглъхнали в паметта и съвестта на народа ни.

Чуват ли го държавните ни лидери и писателите?

 

Като студент бях кръжочник по съдебна медицина. Имам и издадена книга на тази тема (“Съдебните лекари разказват”, Издателство на ОФ/1987) с 20-тина очерци, както и две малки книги относно самоубийствата – “Защо и как се самоубива българинът”/1992 и “Изберете живота!”/2013. По време на нощните ми дежурства като млад лекар в “Бърза помощ” – Ямбол съм се срещал с немалко самоубийци – истински и мними. Затова си позволявам да споделя някои разсъждения по темата, която наистина е любопитна – не само относно любимия поет и съпругата му, а и по принцип.

Годишно по света сами прекратяват живота си около 1 млн души. Несполучливите опити са 20 пъти повече. България заема 20-то място в Европа и 48-мо в света с 10,1 самоубийци на 100 000 от населението (средно около 800, понякога дори 900 годишно). Европейски “шампион” е Литва (31,5), следвана от Унгария (21,8; прието е да се смята, че част от националния манталитет на унгарците е да се самоубиват при изневяра на жените си; болезнено самолюбие и чувство за мъжка чест у този горд народ), Латвия (20,7) и пр.

Някои определят този решителен акт като признак на силна воля и характер, други – на слабост и безволие. В причините за него трябва да търсим и наследствената предразположеност; не случайно семействата, където има самоубиец, не споделят това и го крият (“в къщата на обесения не се говори за въже”). Геномът в 40% определя нашето здраве и продължителността на живота ни (в останалите 30% те зависят от собственото ни не/здравословно поведение, в 20% – от околната среда и само в 10% – от състоянието на здравеопазването); така децата на хипертониците са застрашени от хипертония, на диабетиците – от диабет и т. н.

13 до 30% от шизофрениците свършват със себе си; това правят и циклофрениците (манио-меланхолна психоза, биполярно разстройство на личността). Самоубийството е втората причина за смърт при алкохолиците (първата, разбира се, е чернодробната цироза), и по принцип почти винаги до трупа на самоубиеца се търкаля празна бутилка – вероятно хората пийват за кураж, преди да го извършат. Често посягат на себе си и наркоманите – защото алкохолът и дрогата притъпяват чувството за самосъхранение.

“Вик за помощ” е определението на нашия психиатър д-р Сашо Тодоров); но също – и “последна възможност да обясниш някому нещо” (проф. Ал. Полеев) или просто желанието да го накараш да съжалява, задето се е държал лошо с теб или ти е изменил. Но – защо по този толкова жесток за тебе начин?!

Основната причина (в половината случаи), все пак, си остава аморозната (любовната): узната изневяра (болезнена ревност) – присъща на уж зрялата възраст и несподелена (отхвърлена) любов, характерна за чувствителните лабилни тийнейджъри. Тук трябва да се добави и импотенцията (половата слабост; спомнете си стареца от филма “Кръстникът”). Следват: самотата, тъгата (веселите и щастливи хора не посягат на себе си; те искат да живеят!), тревожността (уви, това е преобладаващото настроение сред нашия народ – постоянно се безпокоим дали ще си запазим работата, как да си платим тока, парното, водата, как да си изхраним и изучим децата; всичко това създава стрес – а той е основният патогенен фактор, според СЗО), отчаянието (ние сме сред 20-те чувстващи се най-нещастни народи в света по изследване на Колумбийския университет), мизерията (30% от народа ни живее на нейния праг!), чувството за безизходица (затова 2 млн българи, предимно млади и образовани, напуснаха Родината си!), безработицата, внезапното уволнение, безнадеждните болести (СПИН, рак) и свързаните с тях нетърпими болки, безверието (Достоевски казва, че самоубиецът е загубил Бога в себе си); алкохолизмът, наркоманията.

Възрастовите граници на самоубийците, поне у нас, са в групата 19-39 години; в статистиката попадат и 8-годишно дете, и 103-годишен старец. Рязко се увеличиха децата-самоубийци в процъфтяваща Норвегия – във връзка с еничарското прилагане на сатанинската Истанбулска конвенция (хиляди са безцеремонно отнемани от “безотговорни родители” и предавани на неизвестни тям “приемни семейства”, обикновено – педофили; впрочем, вероятно повечето от тези самоубийства всъщност са убийства при садо-педофилни оргии; явно това е част от европейските ценности; въпреки протестите на различни организации, че това е престъпление срещу човечеството, иначе чувствителните към протести срещу мигрантите и ИК европейски магистрати засега упорито мълчат относно това чудовищно насилие над деца).

Суицидалното (самоубийствено) намерение се влияе от климатичните условия: то се усилва от пълнолунието, магнитните бури, резкия спад в температурата, продължителното мрачно облачно време.

Човекът, взел решение да се самоубие и набирайки намерение за това драматично действие, се вглъбява и усамотява в себе си и често споделя с близките си своето желание да се оттегли от живота. Забелязали това, тогава те би трябвало да не го изоставят, а да бъдат близко до него, да го окуражават и утешават; това е много важно, нерядко – решително за отказването му от злокобното му намерение. (Смята се, че ако хазайката на Яворов не се е уплашила от вида на простреляната Лора и е останала при него, паниката му е щяла да премине и той да не се простреля.)

У нас мъжете се самоубиват 2,5-3 пъти по-често от жените; те пък го правят 3 пъти повече неуспешно, преднамерено неефективно. Това е т. нар; суицидален шантаж – наивно смятат, че чрез мним опит, имитация за самоубийство, ще сплашат и вразумят неверния си съпруг или приятел да се върне при тях; уви – вълкът козината си мени, но не и нрава. Имал съм немалко подобни случаи при нощните ми дежурства в “Бърза помощ”; “класиката” тук е следната: изпиват някакви таблетки (обикновено – аспирин или антибиотици) и сами звънят до централата, от името уж на съседка, посочват, разбира се, и точния адрес и името си. Стомашна промивка и наливане с банка глюкоза оправят положението, но не – и домашното. (Един подозиран в изневяра съпруг, след като научи за пантомимата, наивно изиграна от жена му, изруга: “Не можа ли да се хвърли от десетия етаж, ами ще ми прави “парчета”?!)

Типичен суицидален шантаж проявяват и някои “политици”: спомнете си “демократа” Едвин Сугарев, който гореше книгата “Фашизмът” на Жельо Желев (истинско хитлеристко аутодафе!); този наш “Исус” (по определението на Лучников) и “Ботев и Левски” (на Елка Константинова – Боже, тази наистина ни ли беше министър на културата?!?) прави публични гладни стачки и занимава цяла България със себе си не един, не два, а цели три пъти; това положение в медицината се нарича “хабитуално” (привично); достоен казус за учебниците по психиатрия; несъмнено суицидален шантаж беше и гладната стачка на един Босяк (над 80 дни пълен глад – и да ти няма нищо?!?). Но цялата ни политика по същество е едновременно и смешна, и жалка, и самоубийствена (относно народа, който е избрал този т. нар. политически елит).

Съществува и страшното деяние “разширено самоубийство”: първо избиваш най-близките си хора, после свършваш и със себе си. това го правят обикновено шизофрениците, алкохолиците и изпитващите болезнена ревност (тя си е направо мъчителна болест; основна причина за кавгите, домашното насилие, побоищата, убийствата и самоубийствата у нас). Помня друг случай от мое нощно дежурство в Ямбол, на ул. “Българка” (до стадиона): мъжът вдигнал скандал на жена си, че си е купила нови обувки (подозирал, че са подарък от мним любовник); тя му заявила, че на другия ден ще го напусне; беше я ръгал поне на 20 места; когато пристигнахме. Самият той бе погълнал миша отрова и трепереше и ми се молеше: “Спасете ме, докторе, не съм лош човек!”. Не по-малко страшна от трупа бе гледката с момиченцето им: трепереше неудържимо, като лист. Развръзката: осъдиха го на смърт на публичен процес и бе разстрелян (властите тогава не си поплюваха). Детенцето разви остра левкемия и почина. Така една дива ревност, породена от нови обувки, унищожи цяло семейство до крак.

Западняците се самоубиват елегантно, без причиняване на лоша гледка за другите, които ще ги намерят (светилен газ, наркотици, сънотворни таблетки). Българите го правят грозно, без да се интересуват от реакцията на околните: основно чрез обесване (с последващо изпускане на тазовите резервоари – уриниране, дефекация, семеизлияние) или скок отвисоко (изпочупени кости, обилна кръв). По селата нерядко се давят в кладенци (после как близките ще пият вода от него или ще поливат градината?), поемане на корозивни средства – белина, каналин, солна киселина (жестоко изгаряне на хранопровода и стомаха), но и там предпочитаното средство е самообесване (използват сезал за примка) или загърлянето. Самоизгарянето е популярно сред будистките монаси, но и у нас имаше 10-тина случая. Лично аз съм присъствал на оглед на хвърлила се под влака изоставена девойка (след запиване в ресторант любовникът й заявил, че я напуска); тялото й беше буквално прерязано на две от железните колелета.

Данте поставя самоубийците в 7-мия кръг на своя “Ад”. Солженицин казва, че самоубийството винаги е банкрут, а Гьоте – че деецът изисква съчувствие (напълно е прав). Аристотел и Платон го определят като престъпление към държавата, а един от основните християнски теолози св. Августин Блажени – че е по-тежък грях и от убийството, защото този човек е дръзнал да се намеси в плановете на Господ за себе си. Точно поради това, според религиозните ни догми, самоубийците нямат право да бъдат погребвани в осветените гробища; същото е мнението и на исляма. В арменския “Съдебник” на Симбат Спарапет (1265 г.) се казва, че “самоубийците не са достойни нито за погребение, нито за литургия”. Петър Велики ги е “наказвал” с допълнително обесване на трупа; в сревновековна Англия имотите им са конфискувани от държавата, защото са лишили краля от войн.

По известните самоубийци са: Юда (от разкаяние, според Евангелието на Матей); древногръцкият мъдрец Зенон (от нетърпими болки от счупен пръст – а нали е създател на стоицизма?); египетската царица Клеопатра (от безизходност след разгрома на любовника й Антоний от Октавиан Август); хомосексуалните поети Сафо и Петроний (несподелена любов); римските императори Нерон и Отон (след преврат); убийците на Цезар – Брут и Касий (обградени от преследвачи); писателката-лесбийка Вирджиния Уулф, композиторът-гей Чайковски (обвинен от императора в посягане към племенника му);американските писатели Джек Лондон (алкохолизъм) и Хемингуей (шизофрения плюс алкохолизъм), френските фудожници Ван Гог (шизофрения), Тулуз-Лотрек (парализа плюс сифилис), Жул Паскен; австрийският писател-евреин Стефан Цвайг (безнадеждност от нацизма); създателят на психоанализата Зигмунд Фройд (жестоки болки след няколко операции по повод рак на гърлото; бил е заклет пушач); австрийският поет Рилке (шизофрения); руските поети Сергей Есенин и Владимир Маяковски и писателят Александър Фадеев (алкохолици), руската поетеса Марина Цветаева (отчаяние от сталинизма); американският китарист и певец Кърт Кобейн (алкохол плюс наркотици); френската певица Далида (циклофрения плюс мъка по самоубилия се неин приятел – италианския певец Луиджи Тенко, който пък посяга на себе си в знак на протест, че не е спечелил “Сан Ремо” – каква прекомерна амбициозност и суета).

Сред най-известните самоубийци е и Хитлер (поради отчаяние от загубената война, а вероятно – и от страх пред неизбежното възмездие; но той несъмнено е психопат. Същото извършват както жена му Ева Браун, така и хиляди германци (покруса от разгрома) и германки (плюс страх от почти неизбежното изнасилване; солдатите на Червената армия изнасилват над 2 млн от тях, независимо от възрастта им).

Сред нашите изтъкнати самоубийци-поети, освен Яворов, са още: Димитър Бояджиев (несподелена любов); Пеню Пенев (алкохолизъм плюс циклофрения; успява на третия опит; с цяла шепа веронал); Петя Дубарова (кошмарен отговор на учителите, обвинили я в причиняване на щета по време на бригада – за да им докаже, че е невинна); Никола Вас. Ракитин (като протест срещу обвинение, че е загубил, бидейки директор на плевенски музей, някаква военна карта; какво честолюбие!; на другия ден я откриват забравена на тавана…); Веселин Андреев (макар и партизанин, така и не приема социалистическата действителност; брат му загива в ГУЛАГ); Христо Банковски; Андрей Андреев (доколкото знам, е страдал от рак); писателят Чудомир (хвърля се от 4-тия етаж на казанлъшката болница, неизтърпял болките от рака на устната); критикът Минко Николов.

 

Сега – за Лора и непрежалимия Яворов.

Неговата житейска драма е подробно описана във великолепната монография на юриста Никола Гайдаров (Издателство на БАН, 1979); не е необходимо да я преразказвам.

Учудващо за безнадеждното положение, до което именно Лора го докарва, поетът-благородник не я упреква нито веднъж в писмата или показанията си пред следователя: за Яворов, макар че фактически той е неин жертвен агнец, тя е винаги “милата Лора”; дори още в първото излечение на предсмъртното си писмо споделя радостта си, че “подир малко ще бъда при мама и Лора.” Предния ден споделя с проф. Асен Златаров, че иска да отиде при Лора. “Тя ме вика. Без нея аз не мога.” Какво е това отношение към единствената виновница за житейската ти трагедия: стокхолмов комплекс, безпаметна любов, обсебеност? Нито сричка за проклятие или поне омерзение. Кой може да обясни Любовта, най-великото човешко чувство?!

Римляните ни съветват: “за мъртвите – или добро или нищо”. Но тогава не би трябвало да обсъждаме световните сатрапи Ленин, Сталин, Хитлер.

Лора е хубава, умна, интелигентна, но, безспорно и видимо от всичките й съвременници – и доста неуравновесена, непредсказуема; често най-непредвидимо и неочаквано променя настроението и отношението си към околните. Както се казва – сутрин се смее, следобед плаче. По характер е като майка си Екатерина: властна, обсебваща. Да добавим и болезнената, нескривана ревност: не може да понася известността на втория си мъж и любовта на хората към него и творчеството му; подозира го от всяко, дори напълно невинно общуване с жени. Длъжни сме да отчетем и известното й пристрастие към кокаина, когото откровено нарича “мой сигурен приятел”; това означава зависимост от него, наркомания; а на всички е известно влиянието на абстиненцията върху поведението на наркоманите – тогава те стават гневни, неспокойни, агресивни, вкл. и срещу самите себе си.

Вечерта на 29 ноември 1913 г., когато отиват на гости у д-р Тихов, двамата с Яворов са весели. Настроението на Лора рязко рухва, когато той поглежда някак “по-особено” Дора Грозева (а и неведнъж я е изпращал след дългите й застоявания на гости у тях). Неслучайно, добре познавайки жена си и разтревожен от предчувствието за предстоящия неизбежен  скандал, Яворов кани изпратилия ги издател Паскалев да се качи горе у тях (надявайки се там бурята да отмине), но, за съжаление, той отказва и си тръгва. Наистина, разправията, започнала у Тихови, се разгаря. Лора капризно иска обяснения. Вместо да я приласкае, Яворов нетактично й се сопва, намеквайки й, че ако вече не го харесва – може и да си отива… Това безусловно е капката, която прелива – капризната кокетка бърка в панталоните му (знаейки, че там държи револвера си) и го насочва към гърдите си. Следва непоправимото…

Рано сутринта следователят Иван Божилов посочва на присъстващите лекари Пиперчев и Татарчев, които прибързано заключават: “убийство”. Вярно е, че раната отпред, на гърдите, е по-широка, отколкото на гърба, но точно там те са обгорени, а кожата на по-тесния изход на куршума на гърба е обърната навън; при близък изстрел, от упор, раната неизбежно ще е по-голяма поради съпротивлението на тъканите. Божилов отлага аутопсията за сутринта на 1 декември, като помолва присъстващия журналист Панайот Стойчев от в. “Утро” да не огласява прибързаното заключение на лекарите; каква нелепа наивна грешка: да допускат бъбривия писач да толкова интимна аутопсия!

Действително, аутопсионният протокол, подписан от лекарите Пиперков, Татарчев и бъдещия наш пръв професор по съдебна медицина Атанас Теодоров, както и от поемните лица д-р Иван Койчев и Г. Соколов, утвърждава: “Лора Яворова е умряла от нараняване на сърцето и последователно обилно кръвоизлияние в сърдечната торба и лявата плеврена кухина. Куршумът има направление отпред назад, отдясно наляво и малко отгоре надолу.” Още: “Малките и твърди частици, намерени в с кръв пропитата предсърдечна мека тъкан, изследвани под микроскопа, се оказа, че са парченца плат.”

Да добавим и описанието на външния оглед: “Всички дрехи в предсърдечната област, близо до средата на гърдите, са пробити, разкъсани, неправилно кръгли.” И, не по-маловажно: “Върху връхната дреха, покриваща трупа, и отзад, не намираме разкъсано място.”

Какво по-ясно?! Изстрелът е отпред, в гърдите, от упор. На гърба има само дупчица, без засягане на дрехите там. Парченцата плат, упоменати в протокола, са дошли от дрехите отпред.

Тук и дума не може да става за т. нар. “разширено самоубийство”. Това си е просто импулсивен (дори може би – и неволен!) жест на психически лабилната Лора; може би е искала само да сплаши мъжа си; а колко му трябва на един спусък? Защо пък да крием наследствената обремененост: сестра й Виола издъхва в Психиатрията, болна от кататонна шизофрения.

Но – жалкият бъбривец-вестникарин, търсейки сензацията, жълтевината, която харчи изданието и носи по-тлъст хонорар и приходи за издателя (нищо ново под слънцето; нима днес е различно?), най-безотговорно, направо – престъпно! – преди да е прочел аутопсионния протокол, я разнася из цяла България. Сега това злодеяние се нарича “фалшива новина”. Фалшива, но носи печалба.

Заедно с нея – и гибелта на най-изящния български поет.

Клетият Яворов… Осляпял, изоставен и от най-близките си приятели, оклеветен, той скоро ще бъде смазан от безпощадната мълва.

Без предупреждение министърът на просвещението, някой си П. Пешев, го уволнява от работата му в Народния театър (после ще му чете… прочувствено надгробно слово!?!), изплащайки му само един месец болнични след нараняването. Председателят на Народното събрание изобщо не поглежда 4-те му последователни молби за финансова помощ.

Унизен, омерзен, какво друго му остава, освен само отровата и револверът? Датата е 16 октомври 1914 г., късният следобед, 17 ч. Същият ден делото е подновено: Яворов трябва да бъде съден като… убиец; въпреки заключенията от аутопсионния протокол. Властната Екатерина Каравелова е успяла да убеди г-да съдиите. И тогава магистратите не са били особено независими, по-слепи и от слепците…

Но на мъртвец призовка за съд не може да бъде връчена. И делото е прекратено – не по липса на доказателства или оневиняване, а поради смъртта на обвиняемия. Така сянката на Темида продължава да виси над гроба му и до ден днешен.

Вече стана дума за генетично заложената предразположеност към болестите; тя е в сила и за суицидалните намерения и действия. Неуспешен опит прави Атанас, който го е гледал до последния ден; друг от братята – Никола обаче се самоубива ефективно на 40-тия ден от кончината на поета, заявявайки: “Не виждам смисъл да живея след Пейо.”

Бог да прости този наш кротък, всеопрощаващ, скъп на народа ни мъченик, непрежалима жертва както на властна, психически нестабилна и неуравновесена, болезнено ревнива съпруга-наркоманка, така и на безмилостното общество и податливи на внушение магистрати!

Трагедията на Яворов и Лора, а и на всички самоубийци или посягащи на себе си хора, трябва да ни бъде не само предупреждение, а и поука. Крайно време е в училищата да се въведе задължително обучение по здравни знания и навици, не само относно тютюнопушенето, алкохола и дрогата, но и стреса, правилата за движение, агресията, суицидалното настроение.

За да губим възможно по-малко наши сънародници, вкл. и съвсем млади. Недопустимо е повече да оставаме равнодушни към техните драми – те са не само на семействата им, а и на целия ни народ.

 

Уважаеми колеги, господин президент Радев,

Адвокатът-журналист Иван Вълков е пледирал пред двама главни прокурори – Татарчев и Цацаров, да подновят дело 205/1913 при Софийския окръжен съд – не за друго, а за да бъде най-после официално юридически оневинен поетът; но предложенията му са останали без отговор и досега.

Какво пречи на Съюза на българските писатели да се присъедини към тях и да ги поднови; да потърси съдействие и от Президента, под чийто патронаж на 20 ноември ще отбележим 105-годишнината от създаването на СБП (а той също би могъл да прояви самоинициатива)? Нали всички нас – не само които сме негови членове, а и на българите изобщо – ни боли за клеветата, която точно толкова – цели 105 години! – продължава да тегне над този злощастен велик наш поет-мъченик?! Нека най-после да счупим зъба й, да я отстраним, щом се наричаме български писатели! Защото творчеството ни не е толкова важно: след като си отидем, едва ли ще ни четат дори и децата ни, да не говорим, че никой от нас няма да бъде включен в христоматиите, които и без това вече са препълнени с чужди автори.

Мисля, че сме длъжни – не само като литератори, на преди всичко като българи, като граждани! – веднъж-завинаги да изтрием калта от лицето на този велик и толкова чист поет и сънародник, хвърлена там от недобросъвестни журналисти и магистрати.

Comments are closed.